Розовата армия | Новини и анализи от България | DW | 22.08.2013
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Розовата армия

Розовата боя не е подигравка - така мислят само старцитe-полковници, убеден е Калин Терзийски, който се надява с времето омразата в българското общество да изтлеe - заедно със спомените за войната и социализма.

Розовото е цвят на сладката любов. На плътската любов и сладострастието. Също така - на наивните момичешки закачки. На мечтите на чистите сърца. На куклите. На балоните по панаирите. Розовото е цвят на Реноар и Шагал, цвят на японските цъфнали вишни в ефирните хайку и на безгрижната лекота.

А съвсем отскоро - и на Съветската армия.

Да - паметникът на Съветската армия в София отново е боядисан. Този път - в розово. Съвсем ясно е какви ще са реакциите. Някои ведро и весело се смеят. Други гневно скърцат със зъби. Трети изпадат в бясно, според тях - благородно възмущение. Реакциите са такива, каквито са били винаги. По отношение на съветскотото.

Цветът на омразата

За съжаление, докато сме живи ние - хората от поколението, помнещо войната и социализма - все ще има разделение на два лагера. Аз си казвам така: дано това разделение е феномен, който ще си отиде с нас! Защото спокойно би могло и да не си отиде с нас - да си остане и след нас, а това вече би било лошо…

Но - засега в България все още има дълбоко разделение в отношението към съветските войски. И техните паметници. По отношение на това какви са били те - окупатори или освободители. Ужасно дълбоко разделение. Всъщност, както казват някои мъдри хора, в България омразата и противопоставянето в обществото са основани върху отношението към миналото. Една част от българите смятат братушките за светли герои. Другата част - за мръсни окупатори.

Bulgarien Sofia Antiregierungsproteste

Паметниците определено могат да кажат много

За нас обаче много по-важен е не поводът за разделението, а резултатът - самото разделение. Защото не паметникът ни пречи на живота, а това, че се мразим. Че намираме поводи да се мразим. Че даже двайсет литра розова боя могат да ни накарат да се мразим до смърт.

Към загиналите - поклон

Нямам нищо против войничетата. Руските и всички други. Включително и тези - на паметника. Смятам ги за жертви на възрастните и алчни мъже, държащи властта - тук, там и навсякъде. Войниците са дечицата, пушечното месо, агнетата, загинали заради чудовищната алчност и жажда за власт на Чърчил, Рузвелт, Хирохито, Хитлер, Ататюрк, Димитров, Мусолини, Тито и разни подобни. Възрастни, жестоки и страстно желаещи да властват.

Към загиналите войничета - поклон. Бил съм войник по време на социализма. Но освен това съм и пацифист.

Сега боядисването на паметника беше с конкретен повод. Годишнината от интервенцията на Съветската армия в Чехословакия от 1968. И най-вероятно войничетата от 1968-ма биха могли да са малките братя на войничетата от 45-та. Но ако през 1945 Съветската армия е гонела въоръжените до зъби нацисти, то през 1968 е отишла в Чехословакия, за да стъпче съвсем крехките филизи на Пражката пролет. Дубчек и останалите не са имали дори и хартиени пистолети - образно казано. Никой в Чехословакия не е искал да воюва срещу целия Варшавски договор. Просто групи въодушевени млади хора са си въобразили, че могат да наложат нещо, което нарекли "социализъм с човешко лице".

Но явно човешкото лице е било противно за тези, които командват армиите. Армиите от съвсем невинни, деветнайсетгодишни войничета.

Deutscher Soldatenfriedhof in Russland eingeweiht

Те са жертвите на алчността на властелините

Розовото не е опасно

Подигравка ли е тази розова боя? Подигравка ли е с паметта на войничетата, които са били изпратени без да им бъде казано къде, как и защо - в чужда страна, откъснати насилствено от розовите им детски стаи? В разцвета на техните осемнайсет години - тъкмо когато идва времето за най-розовите им ранни любови? Дали е подигравка с тези, които насилствено са били направени войници - една детска, розова боя-закачка?

Скърцащите със стоманените си ченета зли старци-полковници сега ще кажат: Децата трябва да възмъжеят! И това става как? Само чрез война! Смърт на розовото! Това ще кажат старите полковници. Старите, стоманените и мразещи светлия свят полковници.

Но, слава Богу, това ще е ден до пладне. Силно и искрено се надявам, че с моето поколение - поколение от хора, които помнят войната /макар и само Студената/ и социализма - ще си отиде и тая злобна страст към лъснатите агресорски ботуши. И тая омраза към розовите неща.

Автор: К. Терзийски; Редактор: Б. Михайлова

Редакцията препоръчва