Проф. Детрез: „Аз съм убеден и изпитан приятел на България“ | Новини и анализи от България | DW | 19.01.2021
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Проф. Детрез: „Аз съм убеден и изпитан приятел на България“

Стотици отзиви предизвика интервюто на белгийския професор Р. Детрез за ДВ. Сега той подава ръка на своите критици с още размишления за историята, нацията и за езика на българите. И за връзките с македонците и Македония.

Професор Раймонд Детрез

Професор Раймонд Детрез

Моето интервю за ДВ във връзка с напреженията между София и Скопие в българските медии предизвика стотици възмутени реакции, чиито аргументи се свеждаха главно до обиди и заплахи. Прочетох и малко на брой също възмутени, но поне написани компетентно и цивилизовано. Искам тук накратко да отговоря на някои от по-често срещаните възражения.

Идентичността в преднационалната епоха

Прави ми впечатление, че моите критици четат доста небрежно. Моите думи „Изворите показват, че в преднационалната епоха, хората осъзнават, че принадлежат към определен етнос, но това съзнание не поражда същите чувства на привързаност и лоялност както днес", един от тях разбира така: „Не сме знаели, че сме българи?“ Друг пък изброява средновековни извори, в които се споменава за българи. Но аз изобщо не го оспорвам! Убеден съм само, че тези българи не са изпитвали същите чувства на привързаност и лоялност към своята етническа общност, каквито изпитват хора с развито национално съзнание днес. В преднационалната епоха хората се чувстват привързани към религиозна общност. От българските извори (летописни бележки, народни песни), както и от свидетелства на чужденци, личи, че онези българи се самоидентифицират по-често като християни, отколкото като българи. Софийските новомъченици умират за православната си вяра, а техните агиографи дори не намекват, че са умрели за народността си, изобщо не споменават народността им.

Каква идентичност са имали средновековните българи?

Каква идентичност са имали средновековните българи?

Да, те са знаели, че са българи, но за тях Бог е по-висша морална инстанция от народността.

Обвиняват ме в твърдението, че според Петко Славейков има македонци като отделна народност. Но през 1871 г. в една статия в „Македония" Славейков само споделя как „от преди десетина години“ много пъти бил „чувал от македонистите, че те не били българе, но македонци". И обсъжда техните аргументи, които - колкото и да били неоснователни, все пак представлявали зародиша на „нещо като македонска национална идеология“. Един от моите опоненти ме обвинява, че съм се опитал „да накърня авторитета на Славейков". Боя се обаче, че Славейков би се почувствал по-накърнен в авторитета си от решението на редакторите на „Събраните съчинения" да съкратят половината от въпросната статия, в която той проявява някакво разбиране към становището на „македонистите“. При това, без да отбелязват това съкращение в иначе изобилните си бележки и коментари.

Кога и как се формира националното самосъзнание?

Възражения предизвиква и моят коментар, че е трудно да се разбере какво точно значи да си българин преди 18-19 в. Съвременният национално осъзнаващ се българин е учил книжовен български език и национална история, пял е патриотични песни, чел е „Под игото" и „Време разделно", празнувал е 3-ти март, дори може би е участвал в някоя от популярните напоследък исторически възстановки. Националното съзнание се формира точно под въздействие на такива възпитаващи, ако не и индоктриниращи фактори. Пак те ни дават възможност и да си представим в какво приблизително се състои съвременното българско национално съзнание като познания и емоции. Но през Средновековието тези фактори отсъстват. Очевиден анахронизъм е да приписваш съвременни национални чувства на средновековни личности, както често се прави в популярна историческа литература. Да, държава съществува, не това изобщо не значи, че има и нация и национално съзнание или политическо разбиране на народността, както мислят моите опоненти. Държави винаги е имало, но нацията, както пише Георги Господинов, „е едно историческо пеленаче, което се прави на библейски старец“.

Голямо възмущение предизвика и твърдението ми, че българската нация е възникнала едва през 30-те години на 19 в., че тогава е започнало българското Възраждане. Мнозина мои критици ми припомнят за Паисий. Да, Паисий Хилендарски е извънредно интересна личност, но въпреки около седемдесетте преписи на неговата история, влиянието му дълго време остава доста ограничено. Каравелов и Славейков го споменават на няколко пъти без особен ентусиазъм. При Ботев липсва каквато и да е препратка. Погърчването, против което Паисий агитира тъй пламенно, продължава още десетилетия след него, а на някои места дори се засилва. По-голямо въздействие упражнява „Царственикът" на Христаки Павлович, който  разпространява „Славянобългарска история" като печатна книга, но той излиза през 1844 г., когато и по моето летоброене Възраждането вече е започнало.

Защо смятам че Българското Възраждане започва през 30-те години на 19 в.? (С уговорката, че всички подобни периодизации са условни.) Причините са няколко. Редом с икономическите, социалните и културните процеси, които тогава обуславят началото на българското национално движение, решаващо значение имат и османските държавни реформи, започнали през 1820-те години. Премахването на най-тежките форми на религиозна дискриминация води до експлозивен растеж на броя на българските черкви, училища и религиозна литература, до появата на първите вестници, списания и светски книги. През 30-те и 40-те години на 19 в. скорост набира и църковната борба - първата проява на българското национално движение. Ето защо ми се струва, че османският контекст е по-релевантен като обяснение за началото на Възраждането, отколкото появата на „Славянобългарска история". Ако все пак приемем, че „Славянобългарска история" има огромно историческо значение като индикация за наличието на българско народностно съзнание, ние би трябвало да открием сходно македонско народностно съзнание в „Триязичникът" на Георги Пулевски, който през 1875 г., половин век преди решенията на Коминтерна, пише приблизително следното: „Народ са хора, които са от един род и които говорят един език, и мястото, където живеят, се казва отечеството." След което заключава: „Така и македонците са народ и тяхното място е Македония.“

Книжовен език, официален език - и връзката им с държавата

Доста недоразумения възникнаха и около българския и македонския книжовен език. Под книжовен език аз разбирам стандартизиран, официален, държавен език. Такъв в България има чак след Освобождението - по простата причина, че за да има официален език е необходимо официална инстанция като министерство на просвета да го обяви като такъв. Да, още преди това са написани граматики на българския език, но с тях още не възниква официален език. Мнозина български писатели са допринесли за формирането на българския книжовен език, но до Освобождението и дори дълго след това продължават да съществуват различни „школи“, а процесът на унифициране, стандартизиране и нормиране се протака. Създаването на тези норми до голяма степен е политически акт – и това прекрасно личи от историята на българския правопис.

Всеки нов режим (а те не са малко) възлага на специална комисия от филолози да измислят нови правописни правила. Успоредно с тези правописни норми, разбира се, се променят и други, граматически и лексикални норми. Турцизмите, например, се отстраняват систематически. Така че, това, което се нарича „книжовен език“, не е резултат от естествени, свойствени на самия език развития, а от пряко политическо вмешателство. Не само в България е така, същото се случва навсякъде. Създаването на македонските правописни и езикови норми през 1944 г. с нищо не се отличава от обичайното. 

Разбира се, българският официален език стъпва и върху определени книжовни традиции, създадени през 19 в. от възрожденските писатели, които пишат на източнобългарските диалекти. Но така е и с македонския книжовен език. Той се основава на централните македонски диалекти, които още през 1903 г. предлага Кръсте Мисирков. Има литературни произведения от 18 и 19 в., написани в Македония от хора, които изрично наричат себе си българи, а езика си български, но пишат на местното наречие. През 1858 г. Партений Зографски отбелязва че „нашиот език“ се дели на две наречия – едното, което всички знаят, се говори в България и Тракия, а другото, за което „славянистите“ нямат понятие, се говори в Македония. За да се запознаят „славянистите" с македонското наречие, Партений изброява всичките му „идиотизми“ (особености) и предлага то да бъде в основа на българския книжовен език. Кузман Шапкарев десет години по-късно публикува „Голема българска читанка" или втората част на „българскийт буквар на наречие по-вразумително за македонските българи". От „отделно наречие“, „по-разбираемо“, до „отделен език“ е само малка крачка. Не е кой знае какво престъпление, ако текстове, написани на това „македонско наречие“, се посочват от днешните македонски филолози като „прародител“ на сегашния македонски книжовен език.

Премиерите Борисов и Заев пред паметника на Гоце Делчев

Премиерите Борисов и Заев пред паметника на Гоце Делчев

Защо едни и същи феномени не биха могли да са част от два различни разказа за миналото?

Никой не може да открадне Гоце Делчев от българите

В България е популярно виждането, че македонците „крадат“ българското историческо наследство, езика и български исторически личности. Думата „крадат“ обаче е подвеждаща. Ако някой ти открадне колата, ти вече нямаш кола. Ако македонците „откраднат“ Гоце Делчев, българите пак ще продължат да го „имат", както и преди кражбата. Никой не им пречи да наричат Гоце Делчев българин, да го включват в българската национална история, да го почитат като свой национален герой. Един от моите критици се опасява, че без тези исторически личности България ще се „маргинализира“ в Европа. Аз се опасявам повече, че ако влезе в ролята на Гърция, чиито отношения спрямо Република Македония в течение на няколко десетилетия бяха повод за раздразнение и насмешки в Европа, България ще се „маргинализира“ много повече. 

Моите възгледи са обратното на "кощунствено антибългарски"

И накрая нещо, което досега предпочитах да не споменавам. Аз съм свързан с България семейно, професионално и емоционално. 25 години преподавах българска история и култура в университетите в Гент и Льовен. Написал съм над 300 публикации, книги и статии, повечето посветени на България. Във времена, когато навсякъде в Европа се закриват славянските филологии, заедно с други колеги успяхме да запазим преподаването на български език като задължителен предмет. В мои преводи са публикувани над две хиляди страници българска художествена и историческа литература, която популяризирах в десетки часове предавания по белгийското радио и телевизия. Винаги с радост помагам за изложби на български художници в Белгия, за фестивали с българска народна музика и така нататък. Аз съм убеден и изпитан „приятел на България“, но имам своите резерви към някои аспекти на „официалния“ български национален разказ - между другото и по отношение на Mакедония. И това изобщо не означава, че моите възгледи са „кощунствено антибългарски", както ги нарича един негодуващ патриот. Може би обратното, всъщност.

Проф. Раймонд Детрез от 1990 г. преподава История на Балканите в Католическия университет в Льовен. От 1994 до 1998 г. преподава и курс за етнически конфликти за студенти-политолози в School for European Studies в Льовен. През 1997 г. става професор по история и история на културата на Източна Европа в отдел Източноевропейски езици и култури в Гентския университет. През 2000 г. основава Центъра за югоизточноевропейски изследвания при Гентския университет. Автор е на редица книги, посветени на историята на Балканите.

Редакцията препоръчва

Подобно съдържание

Реклама