Премълчаните истини около случая "Олимпик"

Коментар от Ясен Бояджиев:

„Кои са пък тези?“ Това бе най-често срещаната реакция на новината за фалита на кипърската застрахователна компания „Олимпик". Мнозина никога не бяха чували името ѝ, нито пък им е минавало през ума да се застраховат там. Оказа се обаче, че цели 275 хиляди българи (към месец май т.г.) са ѝ се доверили и са я изкачили чак до четвърто място на пазара на застраховката „Гражданска отговорност“ с дял от близо 10%. Обяснението е просто: „агресивна пазарна политика“. А това означава: с една трета по-ниски от средните за този пазар цени (които напоследък и без това не покриват рисковете, обезщетенията и останалите разходи).

Кой е виновен и кой да плати?

Така компанията е събрала 40 милиона лева „премиен приход“. Разбира се, реалните щети от нейния фалит са по-малки. Първо, защото до влизането ѝ в ликвидация срокът на част от полиците вече е бил изтекъл. И второ, защото повечето от останалите клиенти са плащали „на вноски“. Затова броят на онези, които губят по-значителни суми (примерно над 100 лева), е относително малък. Но все пак изниква важен въпрос с икономическо, социално и политическо измерение: кой е виновен и кой да плати?

Според засегнатите (които трябва да сключат нови застраховки преди изтичането на старите) и техните защитници, отговорността е на държавата - тя е въвела със закон задължителната застраховка, пуснала е играчите на пазара и следователно трябва да защити гражданите, които са изпълнили задължението си. Опозицията, естествено, споделя тази гледна точка и даже предлага държавата да обезщети хората, след което да си търси парите вместо тях.

Според други, отговорността е изцяло на онези, които са опитали да надхитрят системата, като са решили да се застраховат на „промоционални“ цени. Това де факто е и гледната точка на държавните институции, които твърдят, че са изпълнили задълженията си. Както каза самият премиер: „Когато си застраховат колите, да подбират застрахователя“.

И двете гледни точки може да изглеждат основателни. Но и едната, и другата премълчават част от истината.

Отговорността на държавата

Да, държавата в лицето на Комисията за финансов надзор (КФН) е формално права, че в случая става дума за компания, лицензирана в друга страна от ЕС (Кипър). Което означава, че е „пусната на пазара“ не от българския, а от кипърския регулатор, и че оперира тук, ползвайки се от „правото на установяване“ - част от свободното движение на услуги в ЕС. Съответно и отговорността за надзора над дейността ѝ е основно на органа, издал лиценза. КФН е формално права и когато казва, че е изпълнила задълженията си, като още при първия сигнал от Кипър за отнетия лиценз (на 10 май) е забранила на компанията да сключва нови договори и да удължава старите. Възможно е да е формално права и в твърдението си, че няма как на потърпевшите да бъде платено от двата български фонда и че потърпевшите трябва да чакат обезщетение от Кипър като кредитори на компанията по процедурата за нейната несъстоятелност.

Истината обаче е, че КФН е можела да направи много повече. Особено щом става дума за компания с толкова голям пазарен дял, която оперира само в Кипър и в България, като тукашният ѝ бизнес е доста по-голям от кипърския. Сега се обръща внимание главно на въпроса за действителните собственици, които КФН не била проверила. Или се прави, че не знае. Които и да са те обаче, Комисията не е бивало да си затваря очите за отдавна известното на всички в бранша (не)пазарно поведение на компанията. Специалисти посочват, че е можела например да проверява, да сигнализира кипърската страна и дори сама да налага санкции с последващ арбитраж в европейския регулатор. Или най-малкото: можела е ясно да предупреди потребителите, че при проблем ще трябва да разчитат не на българския, а на кипърския механизъм за защита. И че да се дават пари на компания, която отчита загуби и въпреки това продава на нереално ниски цени, е крайно рисковано и неразумно.

Отговорността на потребителите

Впрочем, последното със сигурност е добре известно на огромна част от потърпевшите. Но въпреки това те са решили да надхитрят държавата и (спазвайки формално закона) да минат „тънко“, като влязат в една твърде съмнителна схема. Ако „Гражданската отговорност“ не беше задължителна, същите тези хора навярно изобщо нямаше да я плащат - с презумпцията, че плащат вместо някой друг (още един данък на държавата) за нещо, което не ги засяга. Това разбиране е невярно и лекомислено. Макар и на пръв поглед да изглежда справедлив, аргументът, че щом е направила застраховката задължителна, държавата трябва да поеме цялата отговорност, е също толкова лекомислен. Това е гледната точка на човек, който живее с илюзорното предположение, че никога няма да попадне в произшествие на пътя. В действителност обаче на всеки от нас може да се случи сам да предизвика или да стане жертва на предизвикано от друг произшествие. И в двата случая въпросът за щетите ни засяга съвсем пряко. Ако ги нямаше застраховките „Гражданска отговорност“, в единия случай щеше да ни се налага да плащаме (по друг ред) много повече за нанесените от нас щети. А в другия - да чакаме реални и справедливи обезщетения за понесените от нас щети. Тоест, макар и задължителна, тази застраховка е от съществена полза за всички. Да се твърди обратното е вредно и безотговорно. А както се вижда в случая с фалиралия застраховател, гражданската безотговорност също има цена. Сега държавата може и да намери някаква вратичка в закона, за да плати тази цена. Но това едва ли ще е справедливо спрямо останалите потребители и застрахователи.

"Кои са пък тези?"

Накрая няколко думи и за самата компания. Засега е ясно, че тя е изпаднала в неплатежоспособност, но не и защо. Дали заради „агресивната си пазарна политика“ (ниските цени) или поради зла умисъл (да прибере парите на клиентите си без да ги застрахова)? Или причината е някаква комбинация от двете?

Не без значение е и въпросът за собствеността. Може наистина да се окаже, че реалните собственици са не люксембургско дружество, собственост на панамска компания с „краен едноличен собственик“ някакъв испански гражданин (чиито далавери в самата Испания са разкрити още през 2015), а някакви наследници на българските борчески времена в застраховането, когато „гущерът отряза опашката си“.

Така или иначе историята е много поучителна. Първо, защото показва до какво води безотговорното поведение на участниците в пазара. Включително на държавата, която го регулира. И второ, понеже дава отговор на въпроса защо България е доста по-привлекателна за всякакъв тип мошеници, търчи-лъжи и авантюристи, отколкото за сериозни инвеститори с чисти пари и намерения.