Предимството на безсилието | Начало | DW | 08.03.2011
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Начало

Предимството на безсилието

Неочаквана изненада поднася Филип Рот с последния си роман. Едва ли не зад гърба на разказвача, препредаващ историята, писателят дава най-ужасяващия си и най-утешителен отговор на въпроса за страданието и смъртта.

default

Немезида е богиня на възмездието в древногръцката митология, „Nemesis“ – заглавието, под което Филип Рот представя новия си роман, последен от едноименната му тетралогия. Повлияни от романа, литературните наблюдатели сякаш са се наговорили да се чувстват възмездени - за предходните си разочарования от Рот. И да реагират с въздишка на облекчение: най-после една негова книга без пак зелени вибратори, пак старчески секс-фантазии, немощни мъже и болести на простатата.

Явно с темата “секс, стареене, смърт” писателят е попренаситил не само публикациите си от последните пет години, а и възприятието на читателите. Така или иначе, този път в романа му няма или почти няма секс, макар героят да е в цветуща младост, сиреч точно във възрастта на еротичните щения. Бъки Кантър е атлет и учител по физкултура в Нюарк, Ню Джърси; най-голямата му грижа са неговите възпитаници в еврейския квартал, които отчаяно се опитва да предпази от избухналата и все по-застрашително разпростираща се епидемия от полиомиелит (детски паралич).

USA Schriftsteller Philip Roth

Филип Рот

Пред изпитание

Сравнително краткият разказ за лятото на 1944 г. и опустошителната епидемия започва с решителните действия на Кантър в защита на децата срещу внезапната напаст, която все пак ги поваля, и завършва с мъчителните му угризения и пълно поражение. Епидемията, ненадейно връхлетялото зло и почтеният, отговорен евреин с желязна решителност и чувство за дълг, който печели обожанието на питомците си и губи, в крайна сметка, както тях, тъй и себе си, са централните фигури в този класически разказ за силата, управляваща щастието и нещастието на човешкия живот.

Ако се порови в исторически и медицински източници, читателят ще установи няколко важни за разбирането на романа факти. Най-тежката от серия полимиелитни епидемии в САЩ е била през 1916 г. Ваксина срещу детския паралич е разработена едва през 90-те години на миналия век, до тогава остро заразното вирусно заболяване е сериозна заплаха и в по-тежки случаи уврежда нервната система и двигателния апарат, води до парализа и смърт.

Рот разполага избухването на епидемията в края на Втората световна война, в историческо време, което неволно, но неминуемо подсеща за друг, вече литературен източник – романа “Чумата” от Албер Камю, в който епидемното състояние на едно общество откроява реакции и човешки характери в сблъсък с невидима, непроницаема и смъртоносна сила. Бацилът в “Чумата” визира, разбира се, и идеологическо заразяване (с “кафявата чума”, националсоциализма), при Рот той не е натоварен с метафорично значение. Но и в „Nemesis“, както в романа на Камю, екстремното болестно състояние заостря знанието за неотменността на смъртта.

Като в антична трагедия

Смъртта нахлува в живота на Бъки Кантър, макар той да прави всичко, за да внуши на питомците си чувство за сигурност. И макар да влага в непомерната битка с епидемията цялата си ангажираност и страст. Вирусът поваля и отнема животи. Кантър се опитва да надмогне собствените си съмнения. Разгневен е от налудничавата жестокост на Бог, който убива невинни деца. Само че гневът му срещу бога се обръща в гняв срещу самия себе си – срещу безсилието пред божието двуединство, това съчетание от перверзен негодяй и злотворен гений. И още повече – срещу сляпата воля, която внезапно и съвсем неочаквано за самия него го кара да изостави децата в заразения Нюарк и да се оттегли при годеницата си Маршиа в планински детски лагер, където – напук на привидната идилия - само дни по-късно епидемията отново го застига.

Nicole Kidman in Der Menschliche Makel

Никол Кидман в сцена от ''Човешкото петно'' по Филип Рот

Излишно е да се ровим в библейския контекст. Рот неведнъж е доказвал, че не страда от илюзии относно “вярата в Бога”. Контекстът, който далеч по-силно се налага, а е и изрично подсказан, даже зададен от заглавието на романа, е този на античната трагедия. Пък и не само думата “възмездие” назовава въпроса за стоящата отвъд индивидуалната воля справедливост/несправедливост на онова, което предопределя човешкия живот. За Кантър, който поради късогледство не може да бъде изпратен като връстниците си на фронта, за да защитава страната си, лишен е, иначе казано, от шанса за героични дела и болезнено страда от това, епидемията се превръща в неговото бойно изпитание. Започвайки битката си с нея, той действа в дълбоко незнание за трагичната ситуация, пред която скоро се оказва изправен. Гневът му срещу бога допълнително изостря конфликта между индивидуална воля и непреодолима външна сила, благородни намерения и неподвластни обстоятелства. Конфликт, който в същината си напомня за Софокъл и също както в неговите пиеси, поставя на фокус характера и личната вина.

Разказвачът-медиатор

Архитектурата на „Nemesis“ се отличава с ненатрапващи се чистота и елегантност. Човек забелязва не толкова думите, колкото тяхната функция: значението, ритъма, внушението. Долавя също несвойствена за последните книги на Рот поетичност и точно отмерена, болезнена мекота. И тъкмо поради тази деликатна, изтънчена техника на повествуване може би едва в последните страници на книгата си дава сметка кой всъщност е разказвачът на историята. Нейното начало, драматична сърцевина и трагичен развой са предадени от името на неназовано лице, което използва в разказа събирателното “ние”, и с това определено подсеща за наративната функция на хора – всеприсъстващ и всезнаещ - в древногръцката трагедия. В постисторията за случилото се с Бъки Кантър вследствие на и близо 30 години след епидемията обобщеното “ние” преминава в откровено “аз”: разказвачът се оказва някогашен ученик на Бъки, Арни Мешников, комуто бившият учител разкрива мъчителната тайна на живота си. Оказва се, с други думи, че гласът, който ни е съобщавал историята от самото й начало до нейния край, е не този на съучастващия наблюдател, а на препредаващия чужд разказ разказвач. Усложнената роля на медиатор поставя под въпрос неговата гледна точка към историята.

Elegy oder die Kunst zu lieben

Кадър от "Елегия" по Филип Рот

За самия Арни Мешников читателят не узнава повече от това, че чувствителното момче прекарва тежък полиомиелит и надмогвайки болестта, по-късно става архитект, специализирал се в проектиране на жилища за инвалиди. Затова пък узнава достатъчно много за отношението му към Бъки, който завинаги е останал белязан от епидемията: физически и психически осакатен, съсипан от самообвинения и чувство за вина, наказал и наказващ се с отказ от връзката с любимата Маршия и с разяждащи угризения на съвестта. Разказвачът изпитва към Бъки обич и респект. Същевременно не може да приеме, че един иначе достоен човек е превърнал епидемията в своя лична трагедия за цял живот. Болестта е безсмислена, случайна, абсурдна и трагична, смята Арни. Според него позицията на “сегашния” Бъки е глупашка претенция, зад която се крият лишен от хумор дух, отсъствие на спасително чувство за ирония и ограничен интелект. Арни отхвърля, с други думи, светогледа на някогашния си кумир, неспособността му да управлява живота си отвъд доброто и злото.

Другата гледна точка

От гледната точка на разказвача човекът, изградил живота си върху волята да бъде порядъчен, да служи на другите и да ги спасява, е осакатен от собственото си чувство за почтеност. И е ограбил сам себе си от щастието, което е заслужавал. Има обаче и друг възможен прочит, доколкото това е само гледната точка, присъща на трезвия, ала и плосък реализъм, който признава авторитета на случайността и в неведение изключва хуманността, като приравнява страданието и трагизма със сляпата случайност. Макар историята на Бъки Кантър да е разказана от другиго, в нея ясно е фиксирана и противоположната гледна точка. Бъки приема станалото с него като “възмездие”, т.е. като участ, въздадена му заради поражението, което е претърпял в усилието си да се съпротивява срещу сила, чиято абсурдно-брутална жестокост и несправедливост чувството му за хуманност всячески отхвърля. От тази позиция поражението е трагедия в по-висш смисъл – трагедия на идеала за човешко достойнство в сблъсък с онова, което древните наричат “съдба”.

Героят на Рот проявява слабост на волята, скроен е доста семпло и е лишен, наистина, от чувство за хумор и спасителна ирония; от централните действащи лица в тетралогията “Възмездия” той е със сигурност най-малко духовният. Въпреки това печели симпатии и се врязва в паметта много по-силно от интелектуално превъзхождащите го герои в „Everyman“, „Indignation“, „The Humbling“. Трудно може да се обясни защо. Вероятно защото неговата трагедия е същевременно класически пример за преходността, мимолетността, летливостта на щастието. Да, щастието – в този роман на Рот то изненадващо присъства, лирично оцветява редица моменти (сладък сок на сочна праскова насред тежката жега, езерна идилия в кану сред тръстиките, внезапно долетяло ефирно ято пеперуди) и внася контрастна поезия в атмосферата на заплаха и смърт.

Buchcover Empörung von Philip Roth

''Възмущението'' - роман от тетралогията "Възмедия"

Сигурно неслучайно в последната страница на романа разказвачът възражда детския си спомен за някогашния щастливец - и отбирайки момент от отлетялото минало, прави онова, което е във властта на един разказвач. Запечатва в думи поетичен образ, запечатва моментната снимка на възхитителния, неподражаем, изкусен копиехвъргач, на непобедимия Бъки Кантър.

Цикъл на малките книги

Логиката на трагедията следва, разбира се, съвсем друг ред и не се влияе от спонтанната избирателност на спомена. Човек осъзнава грешката или падението си, едва след като те са се случили. Едва след като Немезида се е намесила, разбира с какво я е предизвикал. В четирите книги от цикъла “Възмездия” става дума за грешка или провал, от които няма връщане назад: животът след това е окончателно съсипан. В „Everyman“ (2006) героят не може да откъсне мисълта си от смъртта, затваря в нея целия хоризонт на съществуването си и обсебен от всепоглъщащ страх, че смъртта ще го споходи, предизвиква идването й. В „Indignation“ (2008) дребната погрешна стъпка с трагични последици, срещу която един баща профилактично предупреждава сина си тъй натрапчиво, че предизвиква гнева и бягството му от дома, в последна сметка действително е направена и вместо бляскава кариера, синът постига жестоката си, нелепа, насилствена смърт. В „The Humbling“ (2009) бляскав актьор загубва способността си да играе и за да надмогне сценичната си импотентност, се впуска да доказва сексуалната си потентност – в любовна авантюра, която буквално затрива живота му.

“Nemesis“ затваря – драматично и с навей от топъл лиризъм - цикъла за “възмездията”. Цикъл на малките книги и дребните прегрешения с едри последици, на прегрешенията, произтичащи всъщност от доброто ядро на характера. Гамата на този цикъл е миньорна, но не помирителна. Обратите на живота слагат своя отпечатък върху изначалните дадености на характера и същевременно тъкмо тези дадености определят в крайна сметка изхода от една предварително обречена битка. Актът на съпротивяването обаче е онова, което Рот най-вече и с неизтощимо упорство изследва в своите “Възмездия”. Актът на съпротивяването – като вид умение на човека да признава надвластието на неизбежното, без покорно и безучастно да му се подчинява. И като единственият – отчаян, безутешен, ала съхраняващ достойнството – отговор срещу неумолимото.

„Nemesis“ е и превъзходно свидетелство за силата на безсилието. Овладяният, тънък и точен и в най-дребния детайл градеж на словото безпогрешно откроява още едно, поредното литературно упражнение на Рот в усилията му да прикове в думи не страха, а именно безсилието пред смъртта. И тъкмо словото е неговият вид умение да я признава, без да й се покорява.

Philip Roth: Nemesis, Jonathan Cape, London 2010, 280 pp

Автор: Бисерка Рачева

Редактор: Йорданка Йорданова

Редакцията препоръчва