Паметта на жертвите | Новини и анализи от България | DW | 24.12.2014
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Паметта на жертвите

30 години след началото на насилствената асимилация на българските турци (1984 - 1989) Дойче веле разговаря с пострадали от принудителното преименуване, като им задава два еднакви въпроса.

default

Кърджали, 2009 г. - възпоминание за жертвите по повод годишнина от т. нар. "Възродителен процес"

Сабри Чобан, роден през 1960 г., от Асеновград

Как разбрахте, че ще ви сменят името?

Мисля, че беше 24 декември 1984 година. Улиците в Асеновград бяха пълни с милиционери и доброволци, ходеха от къща на къща и сменяха имената от човек на човек. Най-впечатляващ беше броят на доброволците. На нашата улица бяха сигурно 60 човека. После смятахме, че може би е имало толкова доброволци, колкото е бил броят на хората, на които да се сменят имената. Само доброволците влизаха по къщите, милиционерите – на нашата улица те бяха десетина – си оставаха навън. Не бях изненадан от това, което става, честно казано. Може би защото преди да живея в Асеновград бях живял в Западните Родопи, а там преименуваха помаците още по-рано – знаех за преименуването още откакто бях на 12 години. А когато бях на 18 и влязох в казармата, ми казаха, че докато съм вътре – добре, но на излизане няма да видя паспорт, докато не си сменя името, нали съм от помашкия край. Само че тогава все още беше възможно някак да шикалкавиш и да се измъкваш, или поне в някои райони и в някои случаи – като моя например – беше така. Като излязох от казармата, започнах работа извън града, а милицията правеше акции – всяка седмица идваха на проверки. Тогава си направихме нещо като график – установихме, че идват по-често в определени часове и винаги през седмицата, никога в почивните дни. И щом предстоеше акция, се криехме. Така че като човек, живял в Западните Родопи, изобщо не се изненадах, когато преименуването стигна до турците и до Асеновград.

Todor Schiwkow

"Стратегът" на насилствената асимилация

Когато през 1989 г. Живков падна , как си представяхте, че трябва да бъде възстановена справедливостта?

Мислех, че трябва да ни върнат имената, това беше най-важното. И те уж ги върнаха в края на 1989 година, но се оказа, че редът за това връщане на името е съдебен, а не административен. В началото така го бяха направили, че да трябва да се обръщаме към съда, да водим дело и чак тогава да си възстановим името. Така че се вдигнахме, отидохме до София, протестирахме, зъзнахме по улиците и накрая нещата се промениха, редът стана административен. Но ние не възстановявахме само паспорта, беше пълно с подменени документи. Аз, например, през 1990 година ходих до средното училище в Първомай, което съм завършил, за да си извадя нова диплома с истинското ми име (защото ни бяха сменили и дипломите със задна дата). И военната книжка наново си извадих.

Другото, което очаквах през 1989 година, беше да имаме свобода на пътуването, да пътуваме в чужбина, без да ни трябват изходни визи. Очаквах също да отпадне жителството. Преди 1989 година хора, които нямаха жителство в определено населено място, нямаха право да притежават собственост в него. Имам приятели, които имаха пари, но нямаха право с тези пари да си купят къща, затова я купиха на името на друг човек – такъв, който имаше жителство. Това беше ограничение за цялата страна, не само за нас. Но и за нас беше важно то да отпадне. Извинение не съм очаквал. От кого да го очаквам? От комунистите? Шегувате се. От българите? Че за какво да ми се извиняват българите, те бяха с нас в цялото това нещо.

Редакцията препоръчва

Подобно съдържание