″Не сме пили водка, даваха ни Пепси″: ликвидатори на Чернобил си спомнят | Новини и анализи от Европа | DW | 07.06.2019
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Европа

"Не сме пили водка, даваха ни Пепси": ликвидатори на Чернобил си спомнят

Не са носили предпазно облекло, пили са Пепси, а не водка и доброволно се качвали повторно на най-опасния покрив на света - ликвидатори на Чернобил разказват кое е истина и кое е измислица в нашумелия сериал "Чернобил".

Кадър от сериала Чернобил

Кадър от сериала "Чернобил"

„Имаше ред. И никой не се е разхождал около ядрената централа в цивилни дрехи", обяснява 72-годишният Владимир Бардалим, с когото гледаме нашумелия американски сериал "Чернобил". Бардалим е един от хората, на които навремето е било възложено ликвидирането на Чернобил. „Палатките приличат на това, което помня", допълва той и още веднъж подчертава, че в района е царяла военна дисциплина.

През 1986 година Владимир Бардалим е майор в инженерно-сапьорните войски и служи в град Каунас, в Литва. На 1 май същата година, само няколко дни след аварията в Чернобил, изпращат батальона му на мястото на инцидента. Разбрал, че аварията е сериозна, когато видял как заради операцията посегнали към военна техника, която дотогава била пазена в склада като „неприкосновен запас". След използването ѝ тази техника остава завинаги в Чернобил - послужила е за изсичането на горите около централата, чиито дървета първи поемат радиацията.

"Нито сме носили предпазно облекло, нито сме пили водка"

Но да се върнем към сериала, който ни показва военното градче, из което обикалят хора, облечени в костюми за химическа защита. „Никога не сме ходили с такива дрехи - беше толкова горещо, че това не би било възможно. Първоначално ни дадоха специални облекла, нещо като мушами. Но жегата просто не допускаше да ходим с тях - само след седмица ги свалихме и облякохме обичайните си униформи", спомня си Бардалим.

Владимир Бардалим

Владимир Бардалим

През това време на екрана разтоварват кашони с водка. „Нищо подобно не помня. Още в самото начало, когато пристигнахме, имаше червено вино. Но след това го прибраха и ни даваха само минерална вода и Пепси-Кола", разказва очевидецът на събитията. По неговите думи, по онова време е бил установен сух режим, а селските магазини са имали забрана да продават алкохол на военните. „Войниците търсеха и намираха домашна ракия из евакуираните села - по дворовете, под кучешките колибки. Мнозина от тях бяха местни и знаеха къде да търсят скривалищата. Аз не възразявах, само молех вечерно време да не вдигат шум."

Сериалът, който бие всички рекорди

На най-големия кинопортал IMDB.com сериалът „Чернобил" вече има рекордно висок рейтинг, което се дължи в голяма степен на историческата му достоверност. Владимир Бардалим не оспорва достоверността на продукцията, но не крие, че не е успяла да го спечели.

На друго мнение е Елена Давидова от Минск. Лекарката, която е преглеждала хората в зоната на Чернобил няколко месеца след аварията, харесва сериала. „Той съвсем не е лош - и с драматизма, и с емоционалността си. Разбира се, глупости не липсват - като например използването на обръщението „другарю" с повод и без повод. Но въпреки това в него има и много истина", отбелязва Давидова. Посещавала е показаната в сериала знаменита Шеста болница в Москва, където са лежали болните с най-тежка форма на лъчева болест. Филмът представя тази болница напълно адекватно, разказва лекарката и обяснява, че не се дразни от предизвикалия много спорове епизод, в който една от героините трябва да плати подкуп, за да я пуснат при смъртно болния ѝ съпруг.

Редакцията препоръчва

"Цели пет години се опитвах да забравя"

Една от най-емоционалните сцени в сериала (минута и половина без никакъв монтаж) показва заетите с ликвидацията спасители, които свалят графита от покрива на централата. За тази минута и половина ликвидаторите получават едва ли не критична доза радиация. Владимир Бардалим също е бил на покрива и твърди, че неразборията е била много по-малка от показаната. Той си спомня, че на територията на централата е бил поставен макет на покрива в реални размери, за да могат хората да се подготвят и да знаят към коя част на покрива да се насочат.

А на връщане долу ги чакали с пачки пари, като размерът на сумата бил в зависимост от чина. Имало хора, които доброволно искали да се качат отново. Разрешавали им и те отивали за още минута и половина, за още една доза. Обяснението за безразсъдството им се крие във факта, че опасността е била невидима. „Радиацията не се вижда. Никакъв стълб, насочен към небето (какъвто е показан във филма), не е имало. Чак по-късно започваха световъртежите, повръщането и всичко останало", обяснява Бардалим.

В неговия батальон още първата година умират една трета от войниците. Бардалим предполага, че се е спасил, защото е отраснал в Кировоград, където се добива уран. Мъжът смята, че покрай това се е сдобил с някакъв имунитет. Елена Давидова пък няма да забрави колко сплотен е бил екипът, в който е работила. И с какво уважение се отнасяли хората към тях. Но едва на третия път е могла да намери сили да изгледа докрай епизода, в който става дума за лъчевата болест. За мнозина от ликвидаторите преживяното в онези дни си остава и до днес непреодолима травма. Един от тях прекрати разговора с нас още след първата минута: „Извинявайте, но цели пет години се опитвах да забравя всичко това".

*****

Вижте и това видео:

Вижте видеото 01:58

Тази жена е минала през ада

Аудио и видео по темата

Реклама