Непосилната жестокост на живота | Новини и анализи от Европа | DW | 26.03.2015
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Непосилната жестокост на живота

Има удари на съдбата, които си остават това, което са били още в първия миг - непосилната жестокост на живота. Със завладяваща откровеност Ф. Вагенер съчувства на родителите, изгубили децата си в самолетната катастрофа.

Скръб. Думата е прекалено постна, за да изрази това толкова силно чувство, което помита всичко. Допреди малко в мислите си сме били съвсем другаде - и изведнъж зейва празнота. Допреди малко сме се ядосвали заради високата цена на поредното посещение в автосервиза, заради дребните недоразумения вкъщи или ядовете в службата, където не ни оценяват според способностите ни. Внезапно обаче всичко това отива на заден план - и остава само срамът. Срамът от осъзнаването за какви дребни баналности хабим нерви във всекидневието си. Това чувство е помитащо, но го изпитваме твърде рядко. Именно в такива мигове се сещаме за преходността на живота. В такива мигове скръбта отначало се спотайва. Тя идва после - когато шокът и потресът постепенно отстъпят място на едно тихо вглъбяване, на размисъла за силата на съдбата.

Природата на нашата психика

Защо смъртта на 150 души, които изобщо не познаваме, ни потриса с такава мощ? Нека да си припомним професионалната мъдрост на онзи дребен провинциален вестникар, който отделя цяла вестникарска страница за новия клуб на местното сдружение на стрелците, докато за тежкото земетресение нейде в Азия, отнело живота на 88 души, остават едва двайсетина реда: колкото е по-близо, толкова повече ни засяга. Случващото се около мен ме интересува много повече от всичко останало, което съдбата, природата или човеците творят по цялото земно кълбо. Тази нагласа е естествена, тя идва от устройството на нашата психика, която е обърната навътре, към самите нас. Сред жертвите на самолетната катастрофа има много германци, има и деца. Точно този факт ни вади от равновесие, взривява делника ни.

Deutschland Haltern am See Absturz Germanwings A320

"Вчера бяхме много, днес сме сами"

Сред жертвите има и две бебета. Психологически ние реагираме автоматично - с вродения си инстинкт да закриляме малките. Още по-тежко обаче ни удря в сърцето смъртта на цял клас гимназисти. В продължение на години бащите и майките са обграждали своите синове и дъщери с любов и закрила, давали са им подкрепа и импулси. Тези израснали деца вече са били на крачка от самостоятелността в света на възрастните. Да родиш и отгледаш дете, а после да го изгубиш заради някаква глупава техническа грешка, заради човешка немарливост или заради непредвидимите настроения на природата - това е най-голямата житейска катастрофа, която може да се случи на човек. Това е покушение срещу самата същина на родителя като закрилник.

Казват, че времето лекувало раните

Когато си на дъното, добре е наоколо да има човек, който се опитва да те утеши. Това обикновено са роднини, приятели, съседи и колеги, но и професионални „утешители”: психолози, духовници, терапевти. Обществото също символично дава знак за близост, съпричастие и съчувствие. Цялата страна сваля знамената, националният отбор по футбол излиза на терена с траурни ленти, Бундестагът отдава почит към загиналите. Да, политическият туризъм към мястото на катастрофата не заслужава непременно аплодисменти. Дали във френските Алпи за някой и друг час ще се появи министърът на транспорта, външният министър или самата канцлерка - от това на страдащите няма да им стане по-леко. И все пак: обществената солидарност е много важна.

Deutsche Welle Volker Wagener Deutschland Chefredaktion REGIONEN

Фолкер Вагенер

Вярно е обаче и друго: народът казва, че времето лекува раните, но това невинаги отговаря на истината. Не върши работа и другото обичайно утешение: че животът продължава. То просто отразява като огледало рационалните нагласи в нашето забързано общество, където трябва да се движиш напред, независимо какво се случва - но не дава опора и подкрепа на близките на загиналите.

С други думи: има удари на съдбата, които завинаги си остават това, което са били още в първия миг - непосилната жестокост на живота, която просто няма как да променим.

Редакцията препоръчва