Накъде върви Буш?

Иран олцетворява всичко онова, което според доктрината Буш просто зове за американска намеса: войнствен ислям, риск от оръжията за масово унищожение, една държава-спонсор на тероризма. Не е изключено Буш да реши да неутрализира този враг преди да си вземе шапката през януари 2009. Той ще направи всичко възможно, за да се опита да компенсира ужасната ипотека на иракския провал. Може би това ще бъде един последен опит за мир между Израел и палестинците. А може би удар по Ахмадинеджад и режима на молите.

Последствията от нападение срещу Иран обаче биха били катастрофални. Дали иранската атомна програма може да бъде унищожена с въздушни бомбардировки е съмнително. Сигурни са обаче омразата и възмущението, които евентуална военна операция ще предизвика в света. Без значение колко оправдана е тревогата от техеранските подпалвачи – а тя е напълно оправдана, - една интервенция би утвърдила за много дълго време представата за Америка като враг на исляма и като арогантна имперска сила. “Война срещу Иран - подчертава американският политолог Збигнев Бжежински, който по времето на Студената война бе убеден “ястреб”, - би означавала “край на сегашната роля на Америка в света”.”

Само че ние и без това ставаме свидетели на “края на ролята на Америка в света”. Заплахите на Буш по адрес на Иран, които кулминираха в думите за опасност от “Трета световна война”, трябва да се разберат правилно: те не са израз на сила, а на слабост. От безспорната глобална хегемония и граничещото с високомерие чувство за сила, на които САЩ се радваха в началото на иракската война, днес не е останало нищо.

Как трябва да се отнасяме към тази слаба Америка и към дестабилизирания вследствие на това свят? За самите САЩ опасността се състои в това да си затварят очите за промяната – тоест, да се надяват, че при следващия, вероятно демократически президент всичко ще се оправи отново. Това би било заблуда: никой американски президент през 2010 няма да доминира международната сцена така, както я доминираше Клинтън през 1995.

Впрочем става дума не само за американското самочувствие; става дума – освен за всичко друго - и за нас, европейците. Съмнително е, че Европа би могла да поеме по-голямата част от бремето, станало прекомерно за американците. Не само САЩ, Западът като цяло заслабва. Но ние можем да преценяваме глобалните въпроси според фактическото им значение, пряко, а не както обичайно следвайки примера на Вашингтон. Смятаме ли ние Иран за наша тема и наша грижа? Би трябвало да е така, когато се касае за страна съсед на еврокандидата Турция и предвид заплахите, които Ахмадинеджад сипе по адрес на Израел. В такъв случай Европа трябва да разработи собствена стратегия на санкции срещу Техеран, а не с половин уста да следва наказателните мерки, искани от Вашингтон.

Европейците не са в състояние да окажат влияние върху решението на Буш да поведе една последна война, нито пък могат да знаят дали приказките за “световна война” са нещо повече от зловеща химера. Но те могат да се научат да гледат на иранската криза и изобщо на света със собствените си очи. Мина времето, когато главният въпрос на международната политика гласеше: със или против Америка? Сега повелята е да мислим самостоятелно.