Седем факта за големия Рихард Вагнер

Текст и музика: кое е първично, кое – вторично? 

Той още от дете израства с твърдото убеждение, че е неповторим гений. Роденият през 1813 година Рихард Вагнер още като ученик пише първите си драматични произведения. По-късно той ще напише и всяко отделно либрето за всяка отделна своя опера – нещо твърде необичайно по онова време. Според неговите възгледи, текстът и музиката на една опера образуват неделимо единство. Музиката не е самоцелна, а обслужва драматургията, смята Вагнер. 

Вагнер постига окончателната симбиоза между текст, музика и сценография през 1876 година с оперния цикъл „Пръстенът на нибелунгите“. Цикълът за пръв път е представен в личния фестивален театър на композитора в Байройт, където и до днес се провежда едноименният фестивал. 

Вечният беглец Рихард 

Вагнер цял живот се крие от някого: или от кредитори, на които дължи пари, или пък по политически причини. Тъкмо разгневените кредитори го преследват през 1839 година, когато заедно с жена си Минна той по заобиколни пътища успява да се добере до Париж. Там на помощ му се притича оперният композитор Джакомо Майербер, който му дава и пари. 

През 1848 година Вагнер се присъединява към буржоазната революция в няколко германски княжества. Това му донася обвинение в държавна измяна, тъй че композиторът е принуден да се скрие в Цюрих. Години по-късно императорът все пак го помилва. В друг исторически момент Вагнер е принуден да бяга от Виена, където го преследват пък данъчните инспектори. Тогава финансовото спасение идва от ръцете на неговия меценат, баварския крал Лудвиг Втори. Сред населението обаче се засилва брожението срещу разсипническата финансова политика на краля (който строи фантасмагорични замъци) и на неговия приятел Рихард Вагнер. Кралят е на път да подаде оставка, а Вагнер изчезва и през 1865 година отново се крие в Швейцария. Финансовата подкрепа от Лудвиг Втори е решителна за композитора, който без нея не би успял да докара до премиера своя „Пръстен“. 

Най-скъпият композитор на всички времена 

По онова време композиторите много разчитат на хонорарите, които им плащат издателите за публикуване на партитурите. Вагнер надминава всички свои съвременници в това отношение: той хем иска невъобразимо високи суми, хем настоява да му се предплаща, защото все няма пари. Аванс той получава и за „Пръстенът на нибелунгите“. Премиерата на операта в Байройт е пълен финансов провал, но в хода на годините цикълът става все по по-популярен и издателството изобщо не съжалява, че е инвестирало парите си в този композитор. 

Вагнер като антисемит 

В средата на 19 век в Европа се надига яростен антисемитизъм. Понесен от тази вълна, през 1850 година Вагнер публикува памфлета си „Еврейството в музиката“, където твърди, че евреите нямат потенциала за музикално творчество. Според него творчеството се предопределя от корените на композитора в едно общество, а евреите нямали такива и затова можели само да имитират. В едно следващо издание 20 години по-късно Вагнер допълнително изостря нападките си срещу евреите и дори говори за разрушаване на еврейската общност. 

Но отношението му към тази група хора е твърде амбивалентно. В осъществяването на грандиозния си проект „Пръстенът на нибелунгите“ Вагнер много зависи тъкмо от помощта на евреи. Именно евреи са редица спонсори на новите музикални течения в Германия и специално на вагнеровите идеи. 

Вагнер и силните жени 

В неговите опери женските роли обикновено ни показват много силни жени, които спасяват своите мъже. За Вагнер силна е не онази жена, която се еманципира от мъжа си, а другата – която толкова го обича, че е готова да се пожертва в името на неговото спасение. В главата на композитора витае една романтична представа за любов и смърт. 

Реалните жени в неговия собствен живот също са силни, но предани. С първата си съпруга Минна Вагнер на няколко пъти се разделя. Тя не одобрява неговите антисемитски възгледи и изяви. Втората му съпруга Козима направо го боготвори, а освен това тя самата е разпалена антисемитка. 24-годишната Козима не се интересува от женската еманципация, но иначе е високо образована жена с много силен характер. След смъртта на Вагнер тя поема ръководството на фестивала в Байройт и продължава традицията напред във времето. 

Фантазмите на Вагнер и националсоциалистите 

Рихард Вагнер мисли за едно цялостно произведение на изкуството, в което възниква единство между музика, текст, актьорска игра и кулиси. Тази идея има и обществено-политическо измерение, защото в онази епоха настъпва индустриализацията, първата глобализация и голямото политическо преструктуриране на обществото, а всичко това заплашва тъй нареченото „национално единство“. 

Във фантазията на Вагнер се върти идеята за една общност, изградена върху естетически ценности и независима от реалния свят с неговите противоборства в областта на религията, политиката или икономиката. Неговият копнеж за единство на германската нация като нация, сплотена от общата си култура, по-късно е усвоен и от националсоциалистите, които тъкмо с помощта на тази идея успяват да навлязат в бюргерското общество. 

„Пръстенът на нибелунгите" 

Този оперен цикъл е дълъг цели 16 часа. Състои се от четири части: „Рейнско злато“, „Валкюрите“, „Зигфрид“ и „Залезът на боговете“. „Пръстенът“ изисква огромен оркестър и 34 певци и певици като солисти, а всичко това го прави едно от най-мащабните музикално-сценични произведения в човешката история. В този цикъл Вагнер стъпва върху древно германски митове и легенди, но всъщност подлага на критичен прочит състоянието на своето съвременно общество. Героят се бори за един по-добър свят срещу могъщи сили, срещу големите пари и измамите. „Пръстенът“ се отнася критично и към религията. 

Рихард Вагнер умира през февруари 1883 година във Венеция. Саркофагът му е откаран в Байройт, а прочутият мъртвец е погребан под звуците на траурния марш от „Залеза на боговете“ в градината на неговата собствена „Вила Ванфрид“.