Минибалада на Виктор Пасков | Начало | DW | 21.04.2009
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Минибалада на Виктор Пасков

Едно дълго изречение от Александър Андреев за невероятния човек и писател Виктор Пасков, който си отиде от този свят след мъчително боледуване от рак на белите дробове.

default

Виктор Пасков /1949-2009/

В лилав костюм, в грозен лилав костюм, в грозен лилав копринен костюм, евтин, с който май нарочно се подиграва на всички негрозни, неевтини и нелилави костюми, неочаквано и отскоро превзели най-вълнуващия от всички светове, света на шейсетте, на sex, drugs and rock'n roll, на джемсешъните и разговорите до първи трамвай, на сексуалната революция и

самоубийствените славянско-балкански пиянства

на сребристия цигарен дим, който размива контурите на предметите и изостря контурите на хората, в лилав костюм Виктор танцува със застаряваща дебела жена, гърчи лакти, колене и торс като марионетка в ръцете на дрогиран кукловод, но въпреки това е в ритъма, ритъмът е в него, даже във влажния къдрав кичур, залепнал на челото му, даже в разтворената му уста има ритъм, той проблясва вътре като златен цигански зъб, като душицата на онази осминка цигулка, в този момент Виктор е влюбен в застаряващата дебела жена, тя е Афродита-Беатриче-Евридика-Маргарита, в чиито нозе той е готов да падне всеки момент, готов е да падне късно след полунощ, от пиянство или от обожание или от двете заедно, да къса със зъби дрехите й, да рецитира Гьоте, да изучава огромното й тяло с длани и език, с език и думи, лакоми длани и език, шеметни език и думи, да пътешества из неговите низини и възвишения, из пещерите и храсталаците му, да пие шампанско от пъпа му, от пъпа на света, от столицата на разврата той обаче избяга,

Viktor Paskov

Един от най-големите съвременни български писатели

постмодерният номад с циганска душа

и с литературна душица, но не осминка, а цяла, че дори една и половина, както с недоумение и детинска гневливост са принудени да вдянат днес дребните душици, принудени да делят с него един и без това дребен език, малък и незначителен, който на Виктор му беше прекалено тесен, език като манастир, с високи дувари и архаични правила, с една шепа монаси, вмирисани на пот и прокиснало вино, които от сто години велемъдро хортуват за дяволите на върха на иглата и за турското робство, докато отвъд дуварите громолят сексуалната революция, танковете в Прага, Ролинг Стоунс, Филип Рот, Джон Фаулз и демокрацията, монаси-мошеници, на които той се подиграва в очите, докато пие прокисналото им вино, усмихва им се мило и размазано, но

златният зъб в устата му цигански просветва

той за всекиго ще намери по някоя лоша дума, а на другата вечер пак ще седне с него край масата, ще го омайва и величае, ще му строи приживе паметници и мавзолеи и дори сам ще си вярва, защото езикът и думите му са толкова подмолни, че влизат дори под собствената му кожа, защото езикът и думите му са като природно бедствие, седма степен по скалата на Рихтер, земетресение, което се помни цял живот, помнят го всички, ревали на Георг Хених, а на другите просто няма какво повече да се обяснява.

Редакцията препоръчва