Мемориалът и дилемата на Путин | Новини и анализи от Европа | DW | 17.01.2015
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Мемориалът и дилемата на Путин

На проспект "Сахаров" в Москва ще бъде издигнат паметник на жертвите на политически репресии. Само че Русия и до днес все още не е отговорила на най-важния въпрос в своята история, пише в коментара си Константин Егерт.

Аз съм внук на затворник в ГУЛАГ. Даже знам имената на тези, които се изтезавили дядо ми. Някои от тях бяха разстреляни още през 1953 година заедно с Берия. Други доживяха до дълбока старост с високи държавни пенсии. Издигането на паметника за жертвите на политически репресии (в това число и моя дядо, както и други разстреляни роднини) за мен е събитие с дълбоко символично значение. Още повече, че държавният глава, одобрил издигането на монумента, е бивш сътрудник на наследника на сталинисткото НКВД - КГБ. И все пак нещо ми пречи да изпитвам истинска радост.

Жертви на бедствия или жертви на режима?

Преди няколко години директорът на правозащитната организация "Мемориал" Арсений Рогински разтърси аудиторията на една конференция в Москва. "Знаете ли колко паметници и мемориални символи, посветени на жертвите на репресии , има в Русия?" - запита той. И сам отговори: "Около 800". Независимо от впечатляващия брой паметници, изводът на Рогински беше печален. Според него, самото словосъчетание "жертви на репресии" е безлично. Все едно, че хората са загинали вследствие на земетресение или на цунами. Докато в Русия не се заговори официално, че това са жертви на конкретен политически режим и на конкретни палачи, няма да има национално помирение и преосмисляне на миналото, заяви Арсений Рогински.

Съдбата на "Соловецки камък" е под въпрос

Историята с монумента не е приключила. Сигурно ще има сериозен спор за неговата концепция, като се започне с въпроса трябва ли да бъде премахнат мемориалът "Соловецки камък" на Любянския площад, поставен пред централата на ФСБ. Парчето гранит беше поставено там в края на 80-те години като основоположен камък за бъдещия мемориал. Сега мемориалът ще бъде издигнат на друго място. Сигурен съм, че бъдещата дискусия ще бъде свързана с това, за което говори преди години Рогински. А именно със самия термин "жертви на политически репресии". В съветско време към този термин беше добавено прилагателното "незаконни". Като че ли има законни политически репресии?! Лагерите и разстрелите бяха окачествени като отклонения от ленинските норми, сталинистки извращения в историята на иначе хубавия СССР. След изобличителната реч на Хрушчов пред ХХ конгрес на КПСС на всички, останали живи, беше предложено обезщетение в размер на 120 рубли. И те трябваше да забравят за ужаса. В края на 80-те и началото на 90-те години руското общество направи втори опит за обхватна политическа оценка на един от най-гнусните режими в историята на човечеството. Бяха постигнати известни резултати, но до съгласие и помирение така и не се стигна.

Konstantin Eggert

Константин Егерт

Дилемата на Кремъл

Предполагам, че от гледна точка на властта, бъдещият монумент трябва да сложи край на този спор. От завръщането на Путин на президентското кресло през 2012 година Кремъл активно се опитва да създаде единна "патриотична" руска история, призвана да сплоти обществото. А то все не се сплотява. Съветският период в историята предизвиква остри спорове в обществото и човек неволно стига да извода, че гражданската война не е свършила. 20-и век в Русия е белязан от една гражданска и две световни войни, масов глад и системата ГУЛАГ. През тази система са преминали около 45 милиона души. Единствената възможност да се говори честно за този период е да се признае, че това не са "жертви на репресии", а жертви на конкретен политически режим, на тоталитарната диктатура.

Че диктатурата даде на страната всеобщата грамотност, не отменя факта на безчовечността и неморалността на тази система. Като се започне от първите разстрели на юнкери през 1917 година и се стигне до боевете за телевизионната кула във Вилнюс през 1991 година. Да признаеш това, означава да признаеш, че властта в Русия може да бъде не само неправилна, а и неспреведлива и човеконенавистна. На свой ред това подкопава основната концепция на сегашния политически режим. А именно, че властта винаги е права и не носи отговорност пред никого. Ако пък кажеш, че комунизмът е зло, ще отблъснеш част от електората, все още носталгично предан на мита за съветското величие и гласуващ за политиката на Путин.

Злото трябва да бъде наречено зло

Сегашните властници още по-трудно могат да разберат, че "поставянето на точка" в историята е невъзможно. Германия, която преживя тоталитарната диктатура на Хитлер, все още си задава въпроса: "Разбрахме ли всичко за себе си?". Само че Германия днес не си задава въпроса дали нацизмът е бил зло. Отговорът на този въпрос отдавна е даден. И той е еднозначен, независимо от построените при Хитлер магистрали и всеобщата трудова заетост през 30-те години. Русия обаче все още не нарича зло режима, който е унищожавал страната и нейните граждани в продължение на 74 години. От този факт произтичат и множеството проблеми на днешното общество, което е загубило моралния си компас. Оттук възниква и дилемата пред властта. Тя иска да създаде исторически наратив, който не толкова да помири гражданите, колкото да ги принуди да забравят миналото и да спорят по-малко за настоящето и бъдещето.

Монументът на проспект "Сахаров" ще бъде морално изпитание за тези, които са го замислили и ще го осъществят. В това число и за Владимир Путин. И докато паметникът още не е издигнат, ми се иска да вярвам, че нормалното за всеки човек желание да нарече злото - зло, ще победи страха и политическата конюнктура.

Константин Егерт е руски журналист, наблюдател на радио "Комерсант FM"

Редакцията препоръчва