Майка ми, лекарката. Поклон пред всички като нея. | Новини и анализи от България | DW | 07.04.2020
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Майка ми, лекарката. Поклон пред всички като нея.

В целия си професионален живот майка ми се бореше за живота на смъртно болни деца. В нейния свят ставаше дума само за това - за живот и смърт. Нека в сегашната криза с коронавируса си дадем сметка кои са те - лекарите.

Майка ми се прибираше от клиниката за късен обяд, сядаше на масата и започваше да разказва за катетеризации - тоест, за това как с катетър се прониква в сърдечната област на новородени и потенциално смъртно болни деца.

Редакцията препоръчва

Пристрастена към професията си

Струваше ми се нечовешко между супата и второто с почти неутрален тон да описваш нещо толкова драматично, съдбовно - и в крайна сметка доста кърваво. Бил съм 10-12 годишен и не помня точно с какви думи, но явно съм си казвал нещо от рода на: „За толкова години сигурно вече е претръпнала към страданието на бебетата и на техните родители“. Но когато за пръв път я видях в работната ѝ среда, заобиколена от смъртно уплашени майки и бащи, прегърнала едно от спасените бебета и даваща пътьом указания на медицинските сестри, аз някакси разбрах ли, усетих ли, че е съвсем друго.

Какво точно „друго“ - тогава не можех да го формулирам отвъд някакви нищо не казващи баналности като „призвание“, „отдаденост“, „мисия“. Днес ще си позволя да го опиша по-точно, макар че сигурно ще прозвучи като светотатство към професията на лекаря. Хора като майка ми са почти патологично пристрастени към лекарската си професия, тя сякаш ги наркотизира, в състояние е да изцеди от телата им и последната капка енергия. Те се движат в свят, който не е нашият обикновен свят. В нашия обикновен свят става дума за любов и приятелство, за работно време и свободно време, за вещи и пътувания. В техния свят става дума за Живот и Смърт. Те живеят в съвсем друго измерение. Може и да не го разбират, но го усещат. Движат се по един паралелен коловоз с философите. Философите размишляват за Голямото, за Бог и за Космоса и в крайна сметка за Живота и Смъртта, а в съседния коловоз лекарите се сблъскват с всичко това не на белия лист, а в белите си престилки, на самото бойно поле.

Отношението ни към лекарите трябва фундаментално да се промени

Точно сега, когато животът на милиарди хора се е свил в нещо като болезнена топка, когато това свиване особено е сближило Живота и Смъртта, всекидневието и философията, тъкмо сега е настъпил звездният час на лекарите. Уви, той е настъпил не с фанфари и Нобелови награди, не с лаври и дъжд от пари, а с още повече работа, с нечовешки отговорности, с огромен риск за живота. И си мисля, че ако след кризата с коронавируса наистина „нищо вече няма да е така, както е било“, то и отношението ни към лекарите трябва фундаментално да се промени. Да, понякога ги наричат „богове в бели престилки“, но това е само фраза. Мисля си, че тъкмо в тези седмици и месеци на принудително вглъбяване можем най-сетне и с екзистенциална искреност да си дадем сметка кои са те - Лекарите. Една равносметка, до която болните хора стигат често, а здравите - много рядко.

В моето семейство всички от предишното поколение бяха лекари. А аз никога не съм разбирал почти нищо за тях.

Реклама