Лесно е да мразиш, трудно е да мислиш | Новини и анализи от България | DW | 01.02.2011
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Лесно е да мразиш, трудно е да мислиш

Българското общество се е превърнало в арена на тотално зрелище. Логично всяка критика срещу системата бледнее в сравнение с личните нападки, обиди и компромати, твърди в анализа си професор Ивайло Дичев.

Мразене по български

Мразене по български

Скандалите около подслушването и контра-подслушването, около мафията-октопод и мафията-ДС ме връщат към началото на 90-те години. Тогава, ако си спомняте, се разрази мъчителният разрив между светло- и тъмно-сини, довел до постепенното отлюспване на Желю Желев и превръщане на СДС в нещо като секта чак до идването на Иван Костов.

Един от дебатите се въртеше около това, как да се разчистят авгиевите обори на комунистическото минало. Г-н Желев и хората около него, които след това започнаха да бъдат наричани с „обидната” (!?) дума либерали, смятаха, че комунизъм, това е система: политическа технология, форма на собственост, безконтролен репресивен апарат и тъй нататък. Самият президент-философ наричаше това с малко несръчния израз „незабавен демонтаж на командно-административната система”.

Няма човек - няма проблем

Обратно, за втвърдяващите се тъмни сини – онези от втория ред на Кръглата маса, които се бореха да изместят лидерите от първия ред, за да заемат местата им - виждаха комунизма като набор от хора, номенклатурчици, комунисти, ченгета, които трябва да се лустрират със закон, а ако това не се получава – да се изхвърлят един по един от институциите на демокрацията, по сталинския почин „няма човек – няма проблем”.

Zielscheibe

Винаги има в кого да се целим

Разбира се и двата подхода си имаха недостатъци. Желевият изглеждаше теоретично правилен, но не се вписваше в зараждащата се шумотевица на жълтата публичност. Защото кой, освен социалните учени, го е еня как точно работи „системата” и не е ли далеч по-вълнуващо да обругаваш един, после друг конкретен персонаж, въплътил в дадения момент представата за комунизъм?

Подходът на тъмносините от втория ред наистина бунеше по-силни страсти, но в едно куцаше: нямаше обозрим край. Понеже отвсякъде избликваха все нови и нови тоталитаристи - до номенклатурчика седеше партийният член, до офицера – агентът, до тях – техните сътрапезници, и тъй до безкрай. Какво се случи после, знаем всички: нито системата си отиде напълно, нито кадрите бяха истински прочистени, затова пък прекарахме две десетилетия в сладка, мазохистична ярост, в полети на възмущение и пропадания на отчаяние.

Съвсем същият дебат тече днес около полицейщината на МВР. Дадох си сметка за това, когато научих, че майката на един мой много десен познат го нарекла комунист за това, понеже посмял да критикува ГЕРБ. Разминаването е в самото съдържание на думите, които иначе си приличат по звучене.

Доктор Джекил и мистър Хайд

Дали комунизъм е системата, при която подслушваш всеки, когото поискаш, качваш клипове на сайта на Министерството, на които барети карат хора да застават на колене пред пушките или четеш позорящи факти за частни лица в Народното събрание? Или комунизъм са определени хора, които трябва да се махнат от публичния живот: Станишев, Доган, царя, после анализаторите, които не ги заклеймяват достатъчно, после журналистите, посмяващи да атакуват онези, които са тръгнали на „война” с тях?...

Както беше при второто СДС, този механизъм за поддържане на интереса не се изчерпва с външните врагове: в един втори момент омразата се обръща към собствените редици - към министри, неоправдали доверието, депутати, подмамени да вземат мобилни телефони. Последният стадий ни предлага романът на Стивънсън „Доктор Джекил и мистър Хайд”: бате Бойко нощем ще върши злини, които денем ще разследва.

Да бъдеш критичен към системата предполага известна юридическа култура, или поне концентрация на вниманието. Това последното става все по-трудно за по-възрастните потребители на медиите, каквато вероятно е споменатата демократична майка. Обратно, да мразиш конкретни персони е леко и в един парадоксален смисъл приятно: наяве са лицата им, тембърът на гласа им, най-различни истории за имущественото им състояние или сексуалните им предпочитания. Скоро ще имаме снимки от хеликоптери, ще имаме маршрутите им, уловени с Гугъл ърт, данни за кръвното им налягане и много други вълнуващи неща.

Hass Symbolbild

Ако не мразиш с нас,
значи си против нас!

Хейтърството като норма

Разбирате защо в обществото на тоталното зрелище критиката на системата винаги ще бледнее пред публичното мразене на едни или други хора: хейтърството е просто структурно заложено в съвременните медии, които непрекъснато множат информацията и ни разсейват, без да ни карат да се съсредоточим върху това какъв е проблемът в обществото.

Съвсем логично е критиката срещу властта да взима именно такава персонализирана форма. Този стил доскоро беше запазен терен за жълтата журналистика, но ето на, днес той е норма, а онова, което опитва да му противостои, не напуска специфичните ниши на интелигенцията. Когато пишат, че там в ГЕРБ някой трябва да се махне, защото е бил сътрудник на ДС, защото е корумпиран или няма диплома – това е ясно, едните хвалят автора, другите го ругаят в пропорции, отразяващи обществените нагласи към момента.

Виж, скучната критика на тази неокомунистическа система, при която държавата се управлява със страх и арести, навлича на автора си нещо по-лошо – презрение, като това, което сполетя навремето либералите „с тиренца” на Желю Желев. Ще ми философстват за принципи - който не мрази с нас, той е против нас!

Редакцията препоръчва

  • Дата 01.02.2011
  • Автор Автор: Ивайло Дичев, Редактор: Александър Андреев
  • Отпечатай Отпечатай тази страница
  • Permalink https://p.dw.com/p/107sg

Подобно съдържание

  • Дата 01.02.2011
  • Автор Автор: Ивайло Дичев, Редактор: Александър Андреев
  • Отпечатай Отпечатай тази страница
  • Permalink https://p.dw.com/p/107sg
Реклама