Кучешки и човешки глутници

Анализ на Мирела Иванова:

Проблемът с бездомните кучета, не само в столицата, се озъбва на всеки два-три месеца, и винаги по конкретен повод - когато някой е нахапан, оглозган или изяден, възниква като окървавен призрак на човек, но и на куче, одрано или с отрязани лапи. Явява се и като болно средоточие на омразата и насъскването: възправя фанатизирани групи от хора срещу други фанатизирани групи от хора. Тогава почти се и заличава границата между кучешките и човешките глутници, и един Господ знае коя е по-страшната.

Струва ми се, че всичко е въпрос на преход и възпитание. Бездомните кучета са един от запазените знаци на посткомунистическото време, което още ни върти в омагьосания си кръг, каквото и да разказват социолозите. Това време развърза множество тъмни нагони, свали задръжките и наложи безотговорността и безнаказаността на всички равнища. Не зная дали едничката дума за прехода не е “слободия”, или има някаква друга, отвъд слободията, където всеки - от изредилите се в управлението политически формации до последния ветеринар, който прибира пари за кастрирането на кучетата, без да ги кастрира - лъже и краде, както дойде и както му падне. Непрекъснато се усвояват едни пари за едни неща, които не се случват - защото изискват почтени и дълготърпеливи усилия, съучастие в свършена работа и самосъзнание.

И глутниците, и боклукът са човешко дело

Кучетата навсякъде, поединично и на глутници, не са паднали от небето - същото е и с боклуците, в които е затънала България. Кой ги е хвърлил? Да се умъртвят кучетата очевидно не е решение. Да се построят приюти е решение, но то изглежда толкова скъпо (проектната цена на приют за 500 кучета била 6 милиона лева, научаваме от медиите), че нахъсва още повече обедняващите радикални елементи. Тогава къде е разумната граница? Кой да ни измъкне от бедствието, което сме си организирали заедно? Какво казва логиката на съпричастния и мислещ човек?

Като такъв припознавам библиотекарката Калина Цолова, ангажирана конкретно с въпроса. Тя отглежда по всички правила куче, закупено от Зооизложение за бездомни кучета, отглежда и дете, възпитано да цени и пази всяка природна живинка, не се поддава на спекулативните  противопоставяния от типа “който обича кучетата, мрази децата” и има сериозен опит в доброволческите грижи.

“Смятам, че ако се полагат отговорни усилия, ако се извършва същинска кастрация, въпросът е решим във времето. Вината между общинските фирми и собствениците на кучета обаче е поделена. Публична тайна е, че парите по проекти за намаляване на кучешката популация се усвояват, без да се върши същинската работа. Мнозина пък изхвърлят новородени кученца на улицата или отглеждат опасни породи в клетки или завързани със синджир, и тогава има обяснение за агресията на кучето, дори да е домашно. Повечето стопани не чистят след домашните си любимци, а ако им се направи бележка, реагират с по-остър лай и от кучето си“, казва Калина Цолова и припомня:

Поделените вини и отговорности

“От древни времена човек е припознал кучето като свой най-добър приятел, “одомашнил” го е тъй да се каже и днес сме длъжни да осъзнаем и възпитаме у себе си тази отговорност. Така ще станем съпричастни не само с проблема, но и с решението му”, категорична е Калина Цолова.

В изминалите дни драмата с проф. Тачков и кучетата предизвика бурни дискусии. Предполагам, че и занапред ще се говори разпенено или формално по въпроса, докато ни писне и отново го заметем под чергите. Ето каква конкретна идея ми се струва осъществима: да се изградят кучешки приюти към затворите. Изтърпяващите наказание ще го изтърпяват, полагайки труд, а сетне и грижа за кучетата. Това ще “омекоти” и осмисли и човешката им самота, ще имат конкретната любов на животинчетата и конкретната възможност да общуват с доброволци от екосдруженията за защита на животните. Не изисква и кой знае колко средства. Споделям го, защото все отнякъде трябва да започнем.

Автор: М. Иванова, Редактор: А. Андреев