Крайно време е смело да се каже: ″Европа свършва дотук″! | Новини и анализи от Европа | DW | 01.06.2015
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Крайно време е смело да се каже: "Европа свършва дотук"!

Европа иска да накара разни страни да станат точно като нея, без да се интересува колко различни са те - вместо просто да каже: "Европа свършва дотук"! Та кой би искал да живее в дом, чиято врата зее постоянно отворена?

Европа се създава не върху чертожната маса, а със силна власт и с подкрепата на избирателите. Как иначе можем да стреснем Путин или да се мерим със САЩ и Китай? – пита в няколко публикации холандският философ Люк ван Миделаар.

„Светът тропа на вратата на Европа. На Изток се е възправила една мечка – разбудилият се руски империализъм. От юг пристигат лодките с бежанците. В далечината китайският дракон търпеливо върви към целта си: да стане световна сила. Джихадисти с черни маски ни атакуват отвън и отвътре. Кога Европа най-сетне ще се пробуди? Готови ли сме за всички тези изпитания?” – пита ван Миделаар и с огорчение установява, че Европа още не съумява да стане глобален играч. Да, пари и институции има предостатъчно, но континентът не е наясно със себе си – това е причината. Според холандския философ, на Европа може да помогне… една театрална метафора:

„В големия театър на световната политика са важни четири компонента: пиесата, сцената, актьорите и публиката. Нека да ги огледаме по-отблизо:

Пиесата

Мнозина наблюдатели от Америка, Бразилия или Китай се отнасят с презрение към нашия континент. Те виждат 500 милиона относително привилегировани граждани, които не са готови да плащат за своята сигурност и живеят в социални държави, крепящи се върху дългове. Това клише е твърде евтино, но критиката все пак ни засяга. Защо?

Когато падна Берлинската стена, държавите от Европа оставиха зад гърба си четири десетилетия, преминали или под закрилата на САЩ, или под съветска окупация. Тези държави внезапно се изправиха на собствените си нозе, мястото на световната сцена ги чакаше. Миг, изпълнен с радост, но и с несигурност. Дали призраците от миналото наистина бяха погребани, щяхме ли да се справим с тази нова свобода? Ала още преди да се съсредоточим върху тези въпроси дойде гръмкото съобщение, че е настъпил „Краят на историята”. Че капиталистическите демокрации са спечелили, а останалата част от човечеството ще ни последва. Каква ирония само! Тъкмо в мига, когато Европа геополитически най-сетне се пробуди, по уредбата ни отрезвиха: „Шоуто завърши, всички да се прибират в гримьорните.”

Ван Миделаар прозорливо отбелязва, че „Краят на историята” удобно се вписва в интеграционния модел, който от 1950 нататък разработваха Франция, Германия и няколко други европейски държави, за да скрепят мечтания „вечен мир” на германския философ Имануел Кант. Авторът с право подчертава най-силното качество на ЕС: невероятното умение да се деескалират вътрешни конфликти, да се приглушават споровете за власт, да се деполитизират проблемите. Вътре в Европа този метод работи, пише той, но навън е съвършено неприложим, защото там се срещаме с един свят, подвластен на други правила и други страсти. Това е и вторият компонент от неговата театрална метафора:

Сцената

„Външната политика на Европа дълго време беше в плен на „края на историята”. Целта ѝ беше да помогне на други страни да станат същите като Европа. И ги засипваше с помощи, търговски договори и европейски правила. В хармония с тази тенденция беше и един утвърдил се възглед за географското пространство. Първоначално ЕС отвори врати за осем бивши комунистически страни. После Брюксел започна да се оглежда наоколо. През 2003 година тогавашният председател на Еврокомисията Романо Проди заговори за „обръч от приятели”, който се простирал от Мароко, през Египет и Кавказ, та чак до Украйна. Геополитика, начертана с пергел: взимате карта на света, забивате острието в Брюксел и очертавате красив, широк кръг – без значение колко различни са страните, попадащи вътре. В Брюксел споменаваха „обръча от приятели” винаги заедно с предупреждението, че не бива да се спуска нова Желязна завеса. Това ни показва колко е трудно да се тегли окончателна черта през географската карта – прекалено силен е страхът да не се отворят нови рани и да не се изолират голям брой хора.

Арабската пролет и войната в Украйна доведоха европейската политика на добросъседство до колапс. Постепенно европейците разбраха: първо - че не бива да поставят в един кюп всички страни от Египет до Армения и че трябва да реагират на промените. Второ – че трябва да се съобразяват със „съседите на съседите”. С други думи, че не могат да водят украинска политика, която изцяло игнорира Русия, че не могат да водят египетска политика, която забравя за Саудитска Арабия и Иран, например. Трето – че към досегашните цели „демокрация” и „човешки права” трябва да се прибавят още „сигурност” и „стабилност”. Този извод без съмнение е резултат от случилото се в Либия, където Западът прогони един диктатор и вместо него получи анархия и бежанци. Четвърто – за „интереси” вече се говори много по-често, отколкото преди. Дълго време „европейските интереси” бяха забранено словосъчетание – та нали политиката на ЕС беше насочена тъкмо към частичния отказ на страните от техните национални интереси. Тоест, европейците вярваха, че и на следващото равнище ще е грях да браниш собствените си интереси. Днес обаче Европа само ще докаже зрелост, ако постави общите интереси на европейските страни в центъра на вниманието си.

Luuk van Middelaar

Холандският историк и философ Люк ван Миделаар

Самосъзнанието на ЕС като общо политическо пространство продължава да страда от един сериозен дефект: ние все още не сме в състояние да теглим граници. Липсва ни силата да кажем: Европейският съюз свършва дотук, към него принадлежат тези и тези страни (стига да искат), а тези и тези не принадлежат (дори да искат). Вместо това в отношенията с Анкара и Киев, например, ние си служим с двусмислици. Днес трябва ясно да посочим къде е границата ни – и така да намалим напрежението в отношенията с Русия. Такъв ход ще има и вътрешен ефект: той ще укрепи засега твърде слабото чувство за общност между европейците. Защото кой ли иска да живее в един дом, чиято входна врата вечно зее отворена?”

Актьорите

Ван Миделаар иронично коментира досегашната роля на „европейския актьор”, който просто стои на сцената и не мърда, защото смята, че така и така е пример за подражание. Днес обаче този евроактьор е длъжен да реагира на случващото се по света, да действа, да печели сърцата на публиката. И това не може да стане, ако просто се даде повече власт на Брюксел. Не, категоричен е философът, длъжни сме да сторим обратното. Защото ЕС не е държава, той и занапред ще си остане съюз между държави. Отслабим ли тези държави, ние мигом си отреждаме второстепенна роля на световната сцена. Той припомня, че и днес държавите от ЕС притежават най-мощния международен ресурс в света. Те заедно разполагат с втората по големина армия в света, с най-голямата външно-политическа служба и с най-много пари за помощи за развитие. Дефицитът е другаде: европейците не умеят да ги обединят и прицелят в общо направление, техните армии просто „не маршируват в една и съща посока”. По този повод авторът изговаря няколко болезнени истини:

„По-големите страни-членки трябва да свикнат да делят властта си и да не гледат на ЕС просто като на някакъв склад, откъдето си взимат каквото им е необходимо. А по-малките страни-членки трябва да свикнат с мисълта, че ако искат да им се чува гласът и по глобалните въпроси, са длъжни да поемат разноските и рисковете. Правителствените ръководители на 28-те все по-често се събират на Европейски съвет, в който участват още председателят на Еврокомисията и пълномощникът по външната политика. Евросъюзът има колективен шеф, който седи не в Овален офис, а край овална маса. Хубавото в цялата работа: край тази маса се обединяват две свойства, които иначе никъде ги няма заедно – властта да се насочват ресурси (както национални, така и европейски) и способността да се изработва общ курс. А лошото е, че Европейският съвет се люшка от една криза в следващата, че не му достига нито време, нито последователност.”

Публиката

Ван Миделаар припомня нещо много важно: за да играе главна роля на световната сцена, на ЕС му трябват не само ресурси, дипломация и желание. Без подкрепата на избирателите нищо не става.

„Отминаха времената, когато политиката се правеше при закрити врати. Днес външната политика се прави под светлината на прожекторите. В демокрациите зрителите имат право да освиркват, ако представлението не им харесва. На актьорите никак не им е леко. Но медалът има и обратна страна: подкрепата на обществото се превръща в невероятен извор на сила. Вижте например президентите на Русия, на САЩ или Китай, които – понякога по най-безцеремонен начин – ни принуждават да приемем, че имат зад гърба си целия свой народ.

Това е най-трудната задача на лидерите на Европа: те трябва да приобщават своите избиратели към такива важни международни проблеми като глобалната надпревара за природни богатства, миграцията или необходимостта да се харчат пари за въоръжаване. С подобни послания не се печелят допълнителни гласове. Но ако ти като политик се боиш от собствените си избиратели, как тогава се надяваш, че можеш да стреснеш един Путин, например? Най-голямата грешка, която може да допусне един актьор, е тъкмо тази: да подцени публиката си. А хората в Европа – независимо дали говорим за португалци, финландци, ирландци, французи, германци или българи – вече добре знаят, че светът тропа на вратата ни. Вярно, че някои са готови да заровят главата си в пясъка, за да се скрият от страховете. Мнозинството обаче със сигурност ще аплодира онези актьори, които тръгват да се оправят със света – такъв, какъвто е.”

Редакцията препоръчва