Колко българи разбират какво точно следва от позицията ни за Украйна? | Новини и анализи от България | DW | 06.05.2022
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Колко българи разбират какво точно следва от позицията ни за Украйна?

Да седим и да гледаме как Путин разкоства Украйна, а националното ни достойнство да расте? Това ли искат онези, които са против помощта за украинците? Знаят ли те, че емоциите им умело се използват от популистите?

Български знамена и привърженици на партия Възраждане

Привърженици на партия "Възраждане"

Наблюдаваме епичен сблъсък на външна и вътрешна политика, който аха да потопи правителството, но и този път чудодейно отшумя. Дали управляващите ни наистина осъзнаха отговорността си пред вътрешните проблеми на държавата? Или нашите нови политици освен добри бизнесмени се оказаха и умели лингвисти, подменили "оръжията за Украйна" с "ремонт"?

Вярно, че външнополитическите дилеми изведоха различни знаменосци по улиците, а един русофил дори ухапа демократична гражданка в подлеза на университета. Но все пак ще си позволя да кажа, че външната тематика едва ли ни е толкова важна. Дали ще изнасяме оръжие тайно и ще се накичим с морален престиж пред съюзниците си, или ще мишкуваме, за да не вдигаме кръвното на средно 68-годишните членове на БСП, е просто нюанс. Важен, но все пак нюанс. Така или иначе помагаме на Украйна като членове на ЕС, а много се надявам, че ще сме твърди в задаващото се петролно ембарго над руския агресор.

Редакцията препоръчва

Това ли искат: театър вместо истинска политика?

Но представете си друг сценарий: Нинова, Радев, Манолова, Янев и останалите "миролюбци" да поискат България да излезе от НАТО и ЕС. Положението би станало доста по-сериозно и само с едното хапане в подлеза няма да се разминем. Ще си докараме катаклизъм, може би гражданска война. Засега работата повече напомня битка на футболни фенове - едните свалят знамето на другите. Но пък подхожда добре на "червени линии", с които се пази партийното достойнство: едните в сектор Б, другите в сектор Г.

Или вземете другата външно-политическа драма - Северна Македония. Чудесно ще е от символическа гледна точка да се впишат българите там като конституционен народ, но какво точно ще промени това, никой не ни обяснява. Защото не сме наясно какви точно техни права са нарушени. Или пък - какво ще спечелим, ако в учебниците изкажат някаква различна хипотеза за произхода на древните българи. Хайде пак да си представим друг сценарий - патриотарските формации заявяват, че не искаме изобщо Северна Македония в ЕС, мразим ги, не щем да делим еврофондове с бедни роднини. И още - заявяваме пред ЕС, че нашето решение в съвета на министрите през март 2020 за отваряне на преговорите няма никакво значение, ние отказваме да бъдем предвидим член, който държи на думата си. И смело завяваме, че не ни е страх да ни приложат член 7 от договора за ЕС, който да ни лиши от глас. Не го правят и, слава богу, всичко си остава в сферата на символиката - да отстъпят, за да се почувстваме велики.

Не казвам, че външната политика е маловажна, а че начинът, по който се употребява, я превръща в един вид културна война, т.е. тема, която влияе на емоциите, на обществото, икономиката, сигурността. Тези емоции лесно се управляват от популистите, защото обектите им са далеч от непосредствения живот на гражданина. Всички виждаме състоянието на пътищата, съответно протестираме, изискваме властта да действа. Но колко от нас разбират какво точно следва от отказа ни да заемем ясна страна по руско-украинския конфликт?

Вземете изявите - граничещи вече с логорея - на президента Радев, който се оказа майстор на политическия популизъм. Първо беше против разполагането на НАТО-вски войски у нас, за да ни пазят, та пак трябваше да се измислят едни нюанси - че било наш батальон с някои гост-военни, почти туристи. Сега изведнъж обратното - нямали сме противовъздушна защита от Дуранкулак до София и затова да се снишаваме. И понеже конституцията му дава право да говори в режим на монолог, всеки чува каквото му изнася.

А външните сили, които се превърнаха в боксови круши? Истанбулската конвенция беше приписана на Гейропа, анти-ковид ваксините - на злодея Бил Гейтс. Впрочем самото ни масово оглупяване беше отдадено на руските тролове. Е да, ама последното е само частично вярно. Има нещо в самия наш политически театър на сенките, което го предизвиква.

А националното ни достойнство да расте?

Как биха могли да съществуват българските партии, ако ги нямаше тези външнополитически културни войни? Ако изключим застаряващите носталгици на БСП и също така застаряващите реститути на бившето СДС, партиите в България нямат традиционна социална база, съответно - твърда идентичност. Как да станат разпознаваеми, ако не се оградят с магическата червена линия? Така БСП изведнъж стана привърженик на мира, което не помним да е наследила от времето на инвазията в Чехословакия и Афганистан, или пък братската помощ за борещи се народи в третия свят. ИТН са трудни за идентифициране чрез обичайните политологически термини, затова пък едно е ясно: те са за Украйна, против Северна Македония. Задава се Янев. Но какво знаем въобще за плановете му? Знаем ли какво мисли например партията му за данъчната система, за инвестициите, за реформата в образованието? Не. Затова пък влиза с летящ старт във външната политика. Програмата, ако правилно разбирам: да седим и гледаме как Путин разкоства Украйна, а междувременно националното ни достойнство расте.

Надявам се българският избирател да се научи да различава тези театрални нюанси от истинската политика, която очакваме. И която, впрочем, вече закъснява.


***
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.