Кога да очакваме четвъртото българско освобождение?

2014 година е юбилейна (в кавички, които имаме наум, естествено) за две от трите български освобождения (също поставени в гореспоменатите наум кавички) в току що появилата се книга на Румен Данов - солиден том от близо шестстотин страници, чийто жанр е трудноопределим, но пък със сигурност ще предизвика дискусии и полемики. От осъществяването на българския преход ни делят вече двадесет и пет години: време, което позволява достатъчна дистанция за уравновесен и сравнително обективен прочит на случилото се, на предизвикалите го и последвалите го събития. Налице са и достъпни архивни документи, и живи “действащи лица”, и тягостно обществено буксуване с елементи на реставрация на тоталитарни практики – с други думи, моментът да се заемем с осмислянето на самите себе си, на близката си история и неудовлетворителното си настояще е подходящ.

Оспоримите експертизи

Несъмнено и полемичните книги ни дават отправни точки. Преди време се появи не по-малко солидният като обем том на Достена Лаверн “Експертите на прехода”, чийто фокус по думите на самата авторка са “тинк-танковете, центрове за изследвания, които се занимават с приложни изследвания, ако може да ги наречем така, или пък доклади и политически ноти, които имат за цел да влияят директно на политическите процеси, законодателство, обществени настройки и нагласи.” Лаверн не засяга “идеята за паралелна власт в контекста на мафия или някаква скрита зад завесата власт”, а говори “по-скоро за неправителствения сектор”. Изследването на нашата френска сънародничка е доста оспоримо – наукообразието му предизвика крайни оценки: от “ужасна и нечистоплътна книга” ( Борислав Георгиев) до “книга, по която след години ще се изучава българският преход” (Николай Слатински).

Новопоявилата се книга “Българските освобождения” от Румен Данов се вписва в различна дискусионна орбита. По думите на Огнян Минчев, “това е нов етап в оценката на събитията, защото авторът е натрупал опит не само в наблюдението и изучаването, но и в практиката, политическа и административна.”

Знаем ли кои сме?

В първата си част книгата, която разказва и осмисля събитията, се родее с мемоаристиката. Данов е сред основателите на “Екогласност”, депутат от СДС, съветник на президента Желев, член на първата комисия по отварянето на досиетата - биография, предоставяща му "сериозни основания” да си спомня и той го прави по нехарактерен начин: едновременно със смирение, чувство за хумор, незлобливост и солиден познавателен багаж. Обглежда “сриването на комунистическата система” през множество и разнообразни гледни точки на западни и източноевропейски, леви и десни наблюдатели, опирайки се и на документи. Това не означава, че текстът страни от една бъдеща полемика, напротив, струва ми се, че я предизвиква и очаква.

Още по-интересна е втората част на книгата, кореспондираща непряко с фундаменталната творба на Иван Хаджийски “Бит и душевност на българския народ”. Данов е избрал три опорни точки: собствеността, елитите и вярата, през чиято оптика прави паралели в историческото ни битие след 1878 година. Радикалните обрати, предизвикани и от трите “български освобождения”, не носят утешителните изводи, че се учим от собствените си грешки. Напротив, повтаряме ги с нарастващ национален инат и “неизтребим копнеж по равенство”. Книгата не дава лесни отговори на нито един въпрос: защо не изграждаме и не търпим авторитети? Защо със страшен и радикален патос поддържаме разделителните линии в общността си? Защо заедно с изгубените възможности губим и урока от тях? Защо с еднаква страст се самопрезираме и самовъзхваляваме? Защо унищожихме и консервативното българско село, и крехките си интелектуални елити?

Прочитът и бъдещите полемики около “Българските освобождения” ни дават шанс поне да намерим съгласие по “четвъртото си освобождение”: от собствените си повтарящи се национални грешки.