Когато политиците са звезди, а ние - фенове | Новини и анализи по международни теми | DW | 16.07.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

Когато политиците са звезди, а ние - фенове

В популярната култура има такъв един израз: известен е с това, че е известен. Днес това започна да важи за политиката. Неусетно за всички ни, политиците се превърнаха в звезди, а ние, техните избиратели – във фенове.

Коментар на Ивайло Дичев:

Последният пример – Борис Джонсън. Колоритен журналист, който се търкаля в калта по костюм, млатейки деца на ръгби и засяда на въжената линия с патриотични знаменца в ръце. Човек, който каза за Хилъри Клинтън: „Тя има изрусена коса, нацупени устни и студени, сини очи като садистична медицинска сестра в психиатрична клиника“. Но и на Тръмп не остана длъжен – нямало да стъпи в Ню Йорк, за да не го срещнел случайно. Борис сравни Путин с герой на Хари Потър, хората от Папуа Нова Гвинея нарече човекоядци и спечели 1000 паунда в конкурс за стихотворение, посветено на предполагаемата наклонност на Ердоган към правенето на секс с козички. Е, този персонаж, наричан там интимно Борис, стана шеф на британската дипломация. Ако думата „дипломация“ все още е подходяща за подобна циркова дейност.

Вече дори не се изненадваме, както навремето, когато италианският комик Бепе Грило спечели една трета от гласовете в третата икономика в еврозоната с политическа програма, която се изразяваше с жеста V към всички елити (в Италия това е среден пръст). Капакът беше Тръмп, влязъл в сърцата на американския каубой с многогодишния риалити формат „Стажанти“, където той играе себе си, т.е. бос, който изпитва кандидати за работа. Култовата реплика „уволнен си“ днес е основно съдържание на политиката му: ще уволня цялата политическа класа.

От ТВ-екрана - в политиката

Да не говорим за по-дребните, като комедианта Джими Моралес, избран за президент на Гватемала, за покойния Чавес, който всяка неделя водеше лично в продължение на много часове предаването „Ало президенте“, пееше с китара и се караше със зрителите. Дори доста по-прибраният Путин, който явно се учи от старата имперска школа на властта като „чудо, тайна, авторитет“ /Достоевски/, все пак не пропуска да показва мускули, да скача с парашут, да лови големи риби, да поваля противници на джудо. Неусетно за всички ни, политиците се превърнаха в звезди, а ние, избирателите им – във фенове.

Сигурно помните, че г-н Борисов, още като кмет, взе участие в телевизионен сериал, играейки себе си: българските медии жадно отразяват футболните му успехи, а той всеки път отбелязва някакъв победен гол - не знам как се режисира това. Цяла школа се създаде у нас за влизане в политиката през телевизионния екран – Сидеров, после Симеонов през СКАТ, Витков през музика, Бареков, може би вече се готви Слави Трифонов с референдума си.

Разбира се, че в това няма нищо лошо - в края на краищата нали някак трябва да научат за теб хората. Въпросът е да си представим какво означава това преминаване от политическата реч и писаната програма към екранното присъствие. При старата политика, основана на текстове, на нас избирателите ни се казва какво ще се направи и как точно. Когато политикът не успее или се отклони от казаното, търсим му сметка. Телевизионният персонаж ни омайва чрез самата си личност – забавен, непринуден, уверен.

Каквото трябва, когато му дойде времето, ако се наложи...

Bulgarien Europawahlkampagne 2014 Nikolai Barekov

И Бареков мина "през телевизора" на път за Брюксел

В популярната култура има такъв един израз: известен е с това, че е известен. Днес това започна да важи за политиката. Ляв, десен, консервативен, либерален – тези определения вече минават на заден план. Нали чуваме непрекъснато призиви да се отменят тези отживелици. Според фенове, Тръмп говорел това, което всички мислят тайно, думите извирали от душата му. Борис бил забавен. Борисов „бие“ на избори като на спортен турнир… Когато се запитаме какво точно се канят да вършат въпросните политици, отговорът е – каквото трябва, когато му дойде времето, както се наложи.

Вярно, че идеологическата ригидност от близкото минало е все по-неадекватна, но днес сме се озовали на обратната крайност. Да не давам пример с Бареков, който отиде в Европарламента май главно, за да упражнява английския си. Попитайте се какво точно се кани да прави Борисов с Русия, с реакторите, с реформите? Ами каквото трябва, ту едно, ту друго. И значи няма никакъв начин да го съдим. Всяка критика към дадена политика – към печалното състояние на културата, към бъркотията в здравеопазването, към неудачите в образованието – се обръща на персонални закачки, някой някого не харесва, обаче някой друг пък го харесва. И наместо политически дебат, обществото влиза в режим на Мюзик айдъл, където гласуваме кой министър ни харесва и кой не. Скоро ще въведат есемесите в политиката, помнете ми думата! Така може да се финансира част от политическото шоу.

Не е важно какво, а как!

Редовно обсъждаме колоритните изказвания на премиера, препращаме ги из социалните мрежи, но чудна работа - тъкмо тази ни иронична активност му гарантира популярност, защото, както знаем, няма лоша реклама. Това е самият принцип на превърнатата в популярна култура политика: важно е не какво ти се казва, а да го запомниш, да те шашне. Как точно ще спре китайските стоки Тръмп? Как ще накара мексиканците да си построят стена, с която да се самозатворят? Що се отнася до шеметния Борис, той очевидно няма идея как да стане Брекзита, за който се бореше, отказа се от лидерската надпревара, размисли, пак се върна. Е, явно пак ще трябва още да скача с парашути и да обиди някой държавен глава. В качеството си на министър ще е дори по-интересно.

Ивайло Дичев

Ивайло Дичев

Телевизията подмени словото със забавна телесност. Но дигиталната революция направи още една стъпка напред към ликвидирането на политическата рационалност. Новите медии фрагментират публичния персонаж, раздробяват поведението му на микропослания, които можем да си препращаме по един или друг повод. Медийният герой казва нещо бомбастично, прави някаква физиономия, пътува в метрото, подхлъзва се, улавя шаран… Клипчето се върти из социалните мрежи, извадено от собствения му контекст и положено в контекста на потребителя, който се забавлява. Вече никой не се интересува какво точно прави персонажът – важното е, че го мразим или обратно, че натриваме носа на други фенове.

На кого да се сърдим?

Вината за тази промяна е в нас. Вече ни мързи да четем, да помним какво някой е обещал вчера, да разсъждаваме за последствията от действията на политиците. Отдаваме се на сладостното изживяване сега, на силни моменти – виж как му го каза, ей, на мат и маскара го направи! Има едни такива монтажи на голове от различни мачове, гледаш голове и голове, безкрай… Ако обществата ни все пак се управляват, то това става зад кадър – на сцената, наречена демокрация, се бунят страхове и раздразнения, които превръщат гражданите в публика, в консуматори на силни усещания, точно като в забавните жанрове. Какво и защо се прави в кабинетите, това все по-малко разбираме.

Някои твърдят, че политиката така се връщала при хората, създавал се интерес към сфера, която дългите години мир в развития свят са обезсмислили. Не, това вече не е политика, където се преценяват едни или други решения; това е фенство на публични личности, които ни забавляват като героично прекрачват нормите на приличието, наричано от тях презрително „политическа коректност“. Колин Крауч нарече това състояние пост-демокрация: при нея си функционира целият демократичен инструментариум, има избори, институции, публичен дебат, но решенията се взимат от един малък елит.

Не знам как може да се противодейства. Сигурен съм само, че гражданите трябва да правят усилие, да следят същинската политика, а медийния театър на популистите – дайте да го възприемаме като вид попкултура.

Подобно съдържание

Реклама