Книжарниците на соца | Новини и анализи от България | DW | 25.07.2020
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Книжарниците на соца

Полудостъпна-полузабранена. Световната литература, промушила се през Желязната завеса, беше с качество, каквото отдавна няма, спомня си Димитър Камбуров.

Една пролетна събота на 1968-ма с майка ми тръгнахме на гости. Пътьом се отбихме в книжарницата на "Ленин". Книгата вече я нямаше, тъй че продължихме към следващата. Там също беше свършила, затова повървяхме до третата книжарница на варненското гезме. Там, уви, също беше изчерпана, но като видя покрусата на майка ми, продавачката пошушна, че има останала една дефектна бройка.  Мама каза "Нищо!" и плати 3,48 за масивна зелена "Ана Каренина", с малко обелено при надписа "Народна култура". На гостито баща ми вече ни чакаше с подарък: безукорна "Ана Каренина". Майка ми се притесни от двойния разход, но баща ми тутакси намери решение, като зарадва домакините, а на майка ми каза, че неопетнена "Ана Каренина" не е никаква "Ана Каренина". Засмяха се.

Социализмът може би се отказа да се строи в момента, в който се отметна от марксовия постулат, че битието определя съзнанието: взе да шкартира битието и да издига съзнанието. Развял е бил бялата кърпа. Защото над какво да го издига, ако не над битието. Колкото по-високо - толкова по-добре, че да не вижда зарязаното долу битие. Аз съм дете на въпросния ревизионизъм, научено да презира материалното и да се извисява духом над него. Ала противоречието ще да е било още между "Капитал"-а и "Манифест"-а. Откровението, че пролетариатът няма какво да губи, освен оковите си, някак премълчава живота. Премълчава битието.

Това накара нас, подрастващите през 70-те, да предпочитаме книжарниците пред месарниците, които и без това бяха празни. Изразът "опашка за маслини" можеше да се отнася и за банани и портокали, за кайма и агнешко, а в някои късни лета включваше и олиото и захарта. Ала единствените виещи се опашки, на които съм се редил от зори, бяха за билети за концерти. И за книги. Също като магазините, специализирани в материалното, книжарниците бяха пълни със застояла родна литературна извара, руска кучешка радост и прочее соц-ерзац, откъдето и усещането по-скоро за бунище, отколкото за пустош. Въпреки това ходех на издирвачески мисии за автори с английски, френски, италиански и особено испански имена, тъй като и аз бях изпаднал под масовата омая на магическия реализъм, макар снобски да превъзнасях Кортасар пред Маркес, докато нямах хабер за Борхес. С германските имена трябваше да се внимава: зад тях често се криеха скучни, стилистично небрежни и по-правоверни от Брежнев графомани от Източна Германия. Впрочем, следваше да се внимава и с английско- и френскозвучащите: току-виж са те въвлекли в колониалните неволи на някой братски народ или пък си си дал парите за шампанизирани левичари, за ояли се по софийските писателски срещи преводачи на Левчев и Хайтов. Случваше се да рискувам с шведско или индийско, естонско или японско име: така открих Лундквист и тринидадеца Найпол, естонеца Траат и цял билюк японци с чудновати имена като Танидзаки, Акутагава, Кавабата, Ое и Абе. Бил съм открил световната литература, но кой да ти каже тогава?

И все пак, светът си беше разделен на две: на соц и на Запад. Знаехме за Третия свят, но така го и схващахме - като трета ръка. Затова от зори висяхме за неща, написани на Запад за Запада. Бяхме престанали да предпочитаме червенокожите пред бледоликите - Гойко Митич ни беше отмилял, оказа се сърбин. Съчувствахме на чернокожите ведно с американските писатели, но и им завиждахме заради Запада. За мен магазините му, претъпкани с храни и дрехи, бяха нищо пред централната книжарница на Стокхолм, в която, според баща ми, можело да седиш по цял ден, да слушаш нови плочи на предоставени ти слушалки и грамофони, докато четеш нови книги и никой нито ти се кара, нито те кара да купуваш. И слава богу, де, защото цените били безбожни.

У нас и плочите, и книгите бяха евтини. Затова и чакахме с часове да отворят, да ни дойде редът и да си вземем я двата тома на Маркес, зелен и винен, я "Чужденецът" и "Падането" в жълто, я керемидената "Кентавърът", я резедавата "Устата ми хубава, очите ми зелени", ако останеха и за нас. Ако не те, поне до сивокория "Щилер" и "До границата на виреене" щяхме да се доберем. Как научавахме, че ще пуснат книги, които ще стават за четене? От книжарката, от учителката по български, от мълвата на соца. Те ни помагаха срещу свенливата полуцензура: книгата, надлежно преведена и редактирана, се издава в толкова нищожен тираж, че да си остане полудостъпна-полузабранена. Това авансово й приписваше качество, по правило оправдано: за дузина години на български се бяха появили западните образци на последния половин век, както и класиката на предишните четири.

Недостъпното по българските крижарници си набавяхме от руските. По тези на други чужди езици нямаше кой знае какво, но в руските човек и без опашка можеше да си набави твърдокори томове на Пинчън и Вонегът, на Капоти и Фаулз, а също и непреведените на български книги на кумири като Фриш ("Назову себя Гантенбайн") и Хелър ("Что-то случилось"). Така усъвършенствахме руския първо върху западни преводи и чак после върху Толстой и Достоевски. И още една ирония: руските книжарници бяха нещо като книжни корекоми. Рускиня, приведена пред касата под двайсетина преводни тома, ми довери, че в България сме късметлии, и че същите книги в Москва можеш да докопаш само под рафта или на черно. Явно са ни глезили, за да не развращават своите.

При това западната духовна храна я селектираха не на пазарен принцип, а на базата на три критерия: наградени и критически разпознати у дома си и по света книги, в които малкият човек, често интелигент, е критично настроен към фалша, лицемерието и консуматорството на западния начин на живот. Ето как сме разполагали със сърцевината на западния модерен и съвременен канон без разводняване и без да ни се налага да отделяме зърното от плявата. Затова, когато дойде свободата и взехме да се оглеждаме за орязаното от цензурата, с изненада открихме, че чекмеджето на Запада се оказа празно: някой и друг по-разпасан Хенри Милър, Буковски и Рот, дето и преди не бяха от свенливите, малко постмодерн, който вече поназнайвахме от "Съвременник" и "Панорама" - толкова. Останалото, дето се изля из-от Запада връз площад "Славейков", покрай временното зачезване на книжарниците, се оказаха едни черни, жълти и розови реки, в които рядко се ловяха ракли с литературни накити.

Остава да видим как падането на ДДС-то върху книгите ще вдигне нивото на превода, а и на родния оригинал, как институцията на редактора ще преобрази книгите по книжарниците ни, как количеството ще набави качество. Но за това - когато стане.

 

 

 

Редакцията препоръчва

Реклама