Как ще ги стигнем американците | Новини и анализи от България | DW | 05.08.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Как ще ги стигнем американците

Избори и в Америка, избори и в България. Едните са пред очите на хората, другите са в тъмното. Едните (кандидати) са подложени на разпит, другите (няма такива) са в обичайния си комфорт. Защо после се сърдим?

Анализ на Иван Бедров

Точно преди седмица Народното събрание на Република България насрочи изборите за президент за 6 ноември – точно два дни преди изборите за президент на Съединените американски щати. „Случайност?“ - биха попитали любителите на конспирациите. Най-вероятно е случайно, но е много удобно. Докато целият свят – включително и изкушените от политиката в България – наблюдават бруталната битка между Хилари Клинтън и Доналд Тръмп, не остава време за въпроса какво се случва тук.

Къде, тук ли? Ами, нищо не се случва. Поне в публичната сфера, която по условие е под контрола на избирателите. Докато разнищваме всяка моментна слабост на някой от двамата американски кандидати, пропускаме да се поинтересуваме изобщо кой, защо и как ще протегне ръка към гласовете на българите.

Достатъчно рано и достатъчно ясно

Хилари Клинтън отдавна се цели в президентския пост. Доналд Тръмп също е коментирал такава възможност, но миналия юни го заяви ясно и окончателно. Разбира се, че американската политическа традиция с продължителни предварителни избори е много различна от познатото ни в Европа, но фактът не може да бъде подминат – избирателят знае достатъчно рано кои са кандидатите. Чува и достатъчно ясно заявката на онези, чиито житейски планове включват атакуването на пост номер едно.

Президентският пост в България не е номер едно, но е достатъчно натоварен и като символ, и като политическо влияние, и като чисто институционални правомощия. Българите обаче не знаят още кои ще бъдат кандидатите. Премиерът и лидер на най-голямата партия Бойко Борисов подготвя публиката за себе си, но все още не обявява решение, защото кой знае... Най-голямата опозиционна партия - БСП - уж все още е в преговори, но вече провежда активна кампания на генерал Румен Радев, чиято публична кариера се свежда до изречението „подал оставка заради несъгласие, че българското въздушно пространство ще се охранява съвместно с чужда държава срещу заплащане", колкото и двусмислено да звучи това в страна-членка на НАТО. Националистите издигнаха разбиращия се с всяко управление Красимир Каракачанов, а т.нар. бунтари – опозиционната част от Реформаторския блок - все още не дават знак забелязват ли изобщо наближаващите избори. Вторият план е в разцвет, липсва първият.

Не само с кого, но и за какво

Докато зад Океана обсъждат не просто имената на кандидатите, но и какво всеки от тях би променил в политиката, тук липсата на имена затваря автоматично и въпроса за посоката. Там обсъждат икономиката, външната политика, сигурността, тук обсъждаме Слави Трифонов. А т.нар. големи не спират да говорят за „национално съгласие“, за „обединител на нацията“, за „надпартиен държавник“... Съгласие за какво? Обединение около какво? Държавник на каква държава?

Наложеното разбиране, че националният интерес е във вечния баланс – някъде между доброто и злото, между бъдещето и миналото, между бялото и черното – блокира всякакъв разговор в тази посока. Ние избираме президент, но не се интересуваме защо и за какво. Там говорят и имат възможността и да изпъкнат, и да се изложат. Но говорят.

А парите им?

Иван Бедров

Иван Бедров

В последните две седмици основна тема зад Океана са предполагаемите връзки на един от кандидатите с Кремъл. Демократите говорят за бившата работа на шефа на кампанията на Доналд Тръмп, както и непубликуваните все още данъчни декларации на кандидата, а пък републиканците говорят за жените на руски олигарси, които личат сред спонсорите на Хилъри Клинтън. Общото със ситуацията в България изобщо не е Русия: тук почти всеки може да обвини почти всеки във връзки с Москва - и то не съвсем неоснователно. Но там има достатъчно актуални публични данни за спонсорите на политиците, докато в България тази информация се появява буквално преди деня на изборите. Докато там има институции, които да следят за декларирането на разходите, тук има институции, които чакат указания за „опраскване“.

Това не е текст за непогрешимостта на Америка, защото такава няма. Има обаче ясни и видими паралели. Как избираме, защо избираме и накрая – защо избираме? Иначе американските президентски избори са много популярна тема в България. „Да им имам избора“, може да чуем често напоследък, като идеята е, че нито Хилари Клинтън, нито Доналд Тръмп са идеалните кандидати. Разбира се, че не са. Но хората в началото са ги видели за първи път, после са ги гледали достатъчно по телевизията, след това медиите са се ровили в миналото им, по това време институциите са следили парите им, междувременно кандидатите са отговаряли на всички въпроси за политиката си, и чак накрая избирателят ги е посочил. За нас този процес е излишен. Затова със замах можем да казваме „Тия американци пък, какви кандидати си докараха!“

Реклама