Какво прави патриархът в парламента? | Новини и анализи от България | DW | 31.10.2014
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Какво прави патриархът в парламента?

В понеделник, когато се проведе първото заседание на новото Народно събрание, в пленарната зала се озова и патриарх Неофит. Какво прави там, след като България е светска държава? - пита Татяна Ваксберг в коментара си.

България изглежда е намерила изход от политическия безпорядък: ще разчита на Божественото. Разбрахме го в понеделник, когато патриархът за пореден път се озова в светския парламент и получи целувки по ръцете. И дори по бузите. Присъствието му в Народното събрание е, меко казано, необяснимо - България е светска държава, в която църквата води свободен живот, встрани от политическия. И обратното - политическият живот няма никаква връзка с религията. От гледна точка на закона, България се управлява от народа като единствен суверен. За разлика от теокрациите, в които управлението е преотстъпено на Божественото.

Необясним феномен

Какво всъщност прави патриархът в българския парламент, е въпрос, който упорито не намира трибуна. В редките случаи, когато е бил обсъждан, политическата му същност е била затрупвана с религиозни аргументи или измествана от исторически реминисценции.

Най-разпространената версия гласи следното: след края на Втората световна война комунистическият режим въвежда атеизма като част от официалната идеология, убива лидерите на църквата, забранява религията и с всичко това допринася за бездуховността на обществото. С падането на комунизма се ражда възможността тази историческа несправедливост да бъде поправена. Това се случва през 2001-ва - първата година, в която църквата (тогава в лицето на патриарх Максим) влезе в пленарната зала, а държавата (тогава в лицето на премиера Сакскобургготски) се закле не само в светски текст (Конституцията), но и в религиозен (Библията). От 2001 година насам патриархът неизменно присъства в пленарната зала, когато се заклеват министри и депутати.

Въпреки цялата историческа обяснимост на този феномен, липсва един фундаментален аргумент: политическата състоятелност. Десакрализирането на държавното управление е неотменима съставка на съвременните демокрации. Алтернативата би ни отвела до Иран. Този пример може и да изглежда краен на фона на редица демокрации, като американската например, където е обичайно държавниците да се заклеват в свещена книга. Но при общност, която по правило не умее да проблематизира адекватно събитията, бързо и неусетно се стига до крайности.

bulgarischer Kirchenoberhaupt Patriarch Neofit

Патриарх Неофит на първото заседание на новото Народно събрание

Българският опит с навлизането на патриарха в пленарната зала сочи, че въпросът „защо“ е най-пренебрегваният в дискусиите по темата. През 2001 година църквата се озова в парламента в качеството си на същото това чудо, което царят символизираше в политиката. Името „Симеон“ беше равнозначно на магическо решаване на проблемите (“за 800 дни“), предпросвещенско доверие в тайнството и безотчетността на управлението (“ще научите, когато му дойде времето“) и предкомунистически чар на царските обноски, протокол и ежедневие. В това кукленско стопанство църквата беше нещо средно между битов атрибут и племенно знаме с извезания на него герб: „Бог, Цар, Отечество“.

Въпрос, който никой не задава

Нещата се усложниха още повече, когато царят се оказа гол, а църквата си остана в парламента. И вече посвещаваше в управлението не само бивши царе, но и бивши комунисти и бивши гангстери. Игнорирането на този феномен доведе в крайна сметка дотам, че политиците трябваше много да внимават дали се отнасят „правилно” със съответното духовно лице. Така например Лютви Местан се оказа „виновен“ за това, че заобиколил патриарха в пленарната зала, а Меглена Кунева бе разкритикувана заради това, че неуместно го поздравила. Обстоятелството, че същинският неуместен елемент е самото присъствие на патриарха в пленарната зала, изобщо не беше обсъждано.

Deutsche Welle Bulgarische Redaktion Tatiana Vaksberg

Татяна Ваксберг

Въпросът с нарушаването на светскостта отсъства изцяло в българската публичност. В най-добрия случай го заместват други въпроси - например такива, които третират религиозното многообразие. Защо пускаме патриарх в пленарната зала, но не и мюфтия, да речем? В какъв свещен текст би се заклел един мюсюлманин или евреин, например, ако избирателят им гласува доверие да управляват? Не дискриминираме ли една религия за сметка на друга? Тези въпроси изместват фокуса - и нищо повече. В пленарната зала няма място нито за мюфтии и равини, нито за православни патриарси. Единствената връзка на парламента с религията е задачата му да ѝ осигурява свобода на съществуването и развитието, както и ненакърнимост на правото да бъде изповядвана. Други връзки не са уместни, поне не в светските държави.

Редакцията препоръчва

Реклама