Какво (не) се случва в българското висше образование? | Новини и анализи от България | DW | 25.11.2008
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Какво (не) се случва в българското висше образование?

Българското висше образование навърши 120 години. На толкова стана най-старото висше учебно заведение в страната СУ „Св. Климент Охридски”. Този факт е повод за равносметка, която прави Маринела Липчева-Вайс.

default

Софийският университет отпразнува 120-та си годишнина

По брой българските студенти в Германия са на второ място след китайските. Обикновено българските политици, дошли в Берлин, изричат този факт с чувство на гордост и като доказателство за доброто германо-българско сътрудничество в сферата на образованието. Какво говори обаче този факт за българското висше образование, което тези дни навърши 120 години?

На толкова стана най-старото висше учебно заведение в страната - Софийският университет "Св. Климент Охридски". Обобщенията, естествено, са винаги рисковани, а и нивото на българското висше образование в различните специалности е трудно сравнимо, особено, когато става дума за критерии при професионалната реализация. Пък и

Elite Unis Studenten im Hörsaal

Университетът стана достъпен за всеки в България

да учиш на Запад не винаги означава качество

защото зависи, кой е избраният университет. Затова, май, ще е по-добре да отговорим на въпроса с въпрос: защо много млади българи не искат да учат в родината си и предпочитат чужбина? При това не за няколко семестъра, а за целия курс на обучение? Разбира се, че това има много общо с такива критерии като: учебна среда, преподаватели и материална база.

През последните години над 50-те висши учебни заведения в България приемат все повече студенти. Нещо повече: обявените бройки места са толкова много, че почти всеки зрелостник има шанс да следва. В това няма нищо лошо, ако не знаехме, колко различни са изискванията в средните училища. Университетски преподаватели се оплакват от това, че не малко студенти не проявяват интерес към специалността, която изучават и чакат по-скоро да получат някаква диплома. Може ли тогава да се говори за конкурентна среда вътре между самите студенти?

А какво е самочувствието на преподавателите им? Кой изобщо избира да прави научна кариера в България, при положение, че докторантските стипендии доскоро бяха смешна сума? Да не говорим за смешките в закона за научните степени и звания, който е от 70-те години и проповядва социалистически боен дух? Как се работи като учен, когато си стегнат в двойно менгеме: ниска заплата и мизерна материална база? Как се правят научни изследвания на европейско ниво и обменят знания, когато участията в международни конференции са възможни обикновено с финансиране от чужбина? Колко от българските учени са запознати с изискванията за проекти, свързани с парите от европейските фондове за образование, например

Freie Universität Berlin

Свободният университет в Берлин е едно от най-реномираните висши учебни заведения в Германия

по оперативната програма "Конкурентноспособност"?

Отдавна известни истини

Наскоро Съветът на ректорите поиска нов закон за висшето образование. Ясно е, че постоянните кръпки в приетия преди 13 години закон не помагат никому. Крайно време е държавното финасиране на ВУЗ-те да се обвърже с акредитацията им, с качеството им, а не с бройката приети студенти, казват учени и тези истини се знаят не от вчера.

Управляващите вече показаха първи признаци на добра воля. Бюджетът на страната за догодина предвижда по-големи разходи за висшето образование, говори се за по-голямо възнаграждение на учените, измерено в пъти от минималната работна заплата. Едно закъсняло начало, чиито резултати няма да се видят скоро. Дотогава висшето образование в България ще продължава да разчита на ентусиазма и издържливостта на онези учени и студенти, които тези дни отпразнуваха 120-та му годишнина.

Редакцията препоръчва