″Какво има, другарю Георгиев?″ | Новини и анализи от България | DW | 04.05.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

"Какво има, другарю Георгиев?"

Спомените ми от НРБ са и добри, и лоши. Добрите са все частни, лошите винаги са свързани с държавата, системата, обществото. Тук споделям тези, последните. Но и на другите ще им дойде времето, пише А. Андреев в блога си.

Всеобщата и безплатна медицинска помощ по времето на НРБ без съмнение беше нещо добро, което обаче функционираше зле. Тя някак приличаше на съветския автомобил „Запорожец“, който създаваше на гордия си собственик повече ядове, отколкото улеснения. В големите градове човек се лекуваше криво-ляво, но до много села това постижение на социализма или изобщо не достигаше, или достигаше спорадично, мъчително и в неочаквани форми. В детството ми понякога ходехме „на село“ (в Северозападна България), където майка ми, „докторката от София“, вместо да си почине ден-два, се натъкваше на опашка от самоорганизирали се пациенти. Част от тях идваха от други села, водеше се списък, хората имаха какви ли не оплаквания, понякога решително отвъд тясната специалност на „докторката“. Но тя преглеждаше, диагностицираше, пишеше рецепти - какво да прави? Пари нямаше право да взима, та хората влачеха: тикви, грозде, яйца, чушки, ракия, понякога дори комбинизони или ръчно плетени тишлайферчета. Здравеопазване на принципа на импровизацията и натуралната размяна.

Редакцията препоръчва

***

За ученическите и студентските селскостопански бригади можете да чуете какви ли не мнения. От „децата се учеха на труд”, през „помагаха за събиране на реколтата” до „средновековна ангария”. Всяко от тях съдържа част от истината. Лично аз си спомням и конкретни неща. Първо - младежкото си недоумение защо при „капитализма” селското стопанство няма нужда от такава помощ и въпреки това съумява да си изхранва хората, че му остава и за износ. Второ - многобройните кокошкарски и отчасти доста гнусни далавери, в които автоматично се забъркваше ръководството на бригадите, назначено по комсомолска линия. Половината от парите за храна отиваха в джоба на командирите и комендантите, децата на полетата гладуваха, а тунеядците в бараките пиеха водка от рано сутринта - и привикваха по-хубавичките бригадирки на „политическа просвета”. Да не говорим как крадяха от продукцията и „продаваха” на бригадирите болнични или домашни отпуски… Беше си направо гадно. А като прибавим и, трето, често пъти много враждебното отношение на местните хора към бригадирите (понякога не ни пускаха до чешмата в двора, за да се измием), тъжната картина се окръгля: глупаво функциониращо планово стопанство; нагли, безнравствени и крадливи командири; нерядко озлобено към „градските чеда” местно население. Така че нека си припомним всичко това, преди да изпадаме в носталгия по „бригадирската романтика”.

***

Симпатичният ни възрастен съсед звъни на вратата почервенял като домат в лицето. 2 май, някъде в началото на 1980-те години, тъкмо сме се прибрали от някакво кратко пътешествие през почивните дни.

- Какво има, другарю Георгиев?

- Знамето, знамето, червеното!

Веднага разбирам какво е станало: преди да заминем, сме забравили да спуснем от прозореца съветското знаме, което бяхме длъжни да окачваме на всеки официален празник. Горкият Георгиев, здраво го бяха насапунисали както от ОФ-то, така и от БКП-то, задето кооперацията ни се е изложила без червено знаме по 1 май. Нашата разсеяност положително му беше струвала поне една безсънна нощ, плюс високо кръвно налягане...

Александър Андреев

Александър Андреев

***

Въпросното ОФ, а най-вече така наречените ДОТ (Доброволните отряди на трудещите се) в началото очевидно са имали различен замисъл, но през 70-те и 80-те години на миналия век се бяха превърнали в уродливи израстъци. Тези израстъци си бяха присвоили съвсем нови функции, нагаждайки се отлично към нечистоплътните склонности на много хора. Тези функции бих обобщил така: шпиониране през ключалката, заплахи и всяване на страх, авантаджийство, клюкарстване. ОФ-дейците бяха същински кошмар особено за по-възрастните хора, защото непрекъснато обикаляха с някакви омазнени тетрадки в ръце и събираха пари за нещо: членски внос, извънредни пощенски марки, помощ за Виетнам… Тормозеха и със заплашителното си любопитство: какво става в семейството, кой какви вицове разказва, кой шава извънбрачно, кой се напива. А от малобройните патрули с ДОТ, в които бях принуден да участвам, съм запомнил ключовите въпроси:

- Къде да идем да гледаме мача?

- Кой ще почерпи нещо?

- Да вървим у Камен, дето бие жена си, та да погледаме малко сеир.

- Айде да ходим да разгоним дечурлигата от градинката.

Ето какви големи краставици продаваха тогава в магазините, както би казал Даниил Хармс.

Реклама