Истините, които изрече Ксавие дьо Кабан | Новини и анализи от България | DW | 16.09.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Истините, които изрече Ксавие дьо Кабан

Заминаващият си френски дипломат Ксавие дьо Кабан не казва нищо сензационно - той просто изрича на глас очевидното. Но в един свят на ченгета, мутри и обзети от гузност граждани това е наистина необичайно.

Ксавие дьо Кабан по време на заключителната му реч

Ксавие дьо Кабан по време на заключителната му реч

Коментар от Иван Бедров:

Не е типично, даже не е нормално един посланик да се превръща в звезда. С всичко произтичащо от това - страстни привърженици, надъхани противници, „разкрития“ в жълто-кафявите медии. Дори напротив, самата дума дипломатично се използва в българския език като синоним на безконфликтен, тактичен и почти незабележим подход. Заминаващият си от страната френски посланик Ксавие Лапер дьо Кабан обаче излезе от рамката. Той заговори пръв за „гнилите ябълки“ в българската съдебна система, той нарича Делян Пеевски само с една дума - олигарх, той посочи неизчистените отношения на България с комунистическото ѝ минало като основна причина за неблагополучията днес.

Кое от всичко това може да бъде новина? Голяма част от българите говорят същото помежду си - знаят, че върховете на трите власти са превзети от политико-мафиотски групи, чиято единствена цел е властта, за да правят с нея пари, за да завземат още власт, която да им носи още повече пари. Знаят също така, че ако пресекат пътищата си с някого „от онези“, нито правосъдието, нито полицията, нито медиите ще застанат на тяхна страна. Недоверието и отвращението са видни в не едно и две социологически проучвания, но не е задължително човек да чете цифрите - достатъчно е да ходи по улиците и да контактува с други хора. Кой можеше да допусне, че ще стигнем до момент, в който назоваването на очевидното и всеизвестното ще се превръща в събитие...

Какво казва Дьо Кабан?

В заключителната си реч Ксавие Лапер дьо Кабан описа връзката между комунистическото минало на България и днешните проблеми. И не толкова самото минало, колкото липсата на „разкаяние, наказание, но също така на изследване, на разбиране и на изучаване на реалността на комунизма“. И че точно това „впримчва България в неблагосъстоянието ѝ“. Къде тук е новината? Нима не видяхме с очите си как довчерашните комунисти станаха за една нощ прозападни капиталисти? Нима не ги видяхме първи да влизат в църквите с най-дебелите свещи, след като преди това следяха кой ходи на черква? Нима довчерашните комсомолски секретари не се оказаха за една нощ крупни капиталисти? Нима зад всяко едно ограбване не прозират връзки на агенти и вербовчици? Нима от службите за сигурност бяха отстранени старите кадри, специализирали се в годините на комунизма в контрабанда и изнудване? Тъй че, нещо ново ли каза посланикът?

Ксавие Лапер дьо Кабан даде и примери до какво водят нашите неизчистени отношения с миналото. Лидерите на БСП „да поставят цветя на паметника на най-отявления диктатор"; Цветан Василев и „други, които скоро също може да избягат", да заграбват пред очите ни милиарди; прокурори да подготвят така обвиненията срещу политици, „за да са сигурни, че няма да бъдат осъдени"; парламентът да избере за шеф на ДАНС „млад олигарх на 33 години, чието единствено качество е, че е верен на бивш член на Държавна сигурност"; Волен Сидеров „да възхвалява окупацията на Крим от Русия"... Поредица от скандални думи и действия, които не правят впечатление на достатъчно много хора. Защото сме заличили границата между нормално и ненормално, между добро и зло, между почтено и непочтено. Какво толкова неизвестно каза посланикът с тези примери?

Огън по вестоносеца!

Последва познатата програма. Медиите на Делян Пеевски и на някои други любимци на властта подеха координирана блиц-атака срещу френския посланик. С целия арсенал от клевети, измислици, намеци, недоизказани и недоизяснени внушения. А кампанията оглавиха хора, които отдавна са изгубили лицето си. Опитът отново е да бъде насочено вниманието към говорещия, а не към думите му. Разбира се, най-неработещото в случая е личността на г-н посланика да бъде издигана в култ - ненормално е. Разбира се, че той може да бъде упрекван, задето заговори за „гнилите ябълки“ именно когато френска фирма имаше проблем с тях. Разбира се, че всеки „представител на Запада“ може да бъде упрекван в двоен стандарт, доколкото европейските либерали безпроблемно си работят с партията на Пеевски, а европейските социалисти избират за свой лидер човека, който каза „Избираме Пеевски или правителството пада“. Всичко това са важни детайли от историята, но те не променят по никакъв начин значението на думите.

Иван Бедров

Иван Бедров

А думите на Дьо Кабан предизвикаха мигновен и огромен отклик. Публикациите за неговата реч бяха най-четените, десетки хиляди хора споделяха думите му в социалните мрежи. Рядко се случва подобно нещо. Всъщност, сходен сюжет имаше в края на миналата година, когато председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов произнесе онази реч, запомнена с финала си: „Стига вече толкова!“. Какво толкова каза и той тогава? Че ако България е под олигархичен контрол, „значи така е било замислено". Че „ако българската олигархия си има държава, то тогава всеки опит властта да бъде върната в ръцете на гражданите наистина може да се нарече преврат". Кафявата медийна машина нарича превратаджия всеки, който настоява за промяна. И когато Лозан Панов завърши с думите „Нека всички заедно се преборим с неизвестността и извикаме силно: Стига вече толкова!“, последва същата вълна от одобрение, както и след речта на френския посланик.

Какво ни казва това ли? Че много българи не искат да живеят в среда, в която лъжата и измислицата се представят за гледна точка; където узурпаторите са легитимни, а настояващите за промяна са превратаджии; където на кражбата вече никой не казва кражба. В такава среда един посланик и един съдия могат да се превърнат в знаменитости. Защото говорят честно - така, както би трябвало да говорят политиците. И вместо да ги чуем, по-лесно е да коментираме личността им. По-лесно е да залеем вестоносците на очевидното с ненавист. В противен случай трябва да си признаем, че сами сме допуснали да живеем така. А това не е никак, ама никак удобно.