Ислямизмът - евтина имитация на големия враг | Начало | DW | 15.09.2010
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Начало

Ислямизмът - евтина имитация на големия враг

Ислямизмът не ни заплашва, той е измислена опасност. Днешното глобализирано общество на практика няма врагове - но още не е свикнало с тази мисъл. Това са две от предизвикателните тези на корейския философ Бюн Чул Хан.

Ислямизмът като оправдание

Ислямизмът като оправдание

За идеите му пише Адам Собочински на страниците на "Ди Цайт":

Авторът много аргументирано разколебава една широко разпространена увереност: че след края на Студената война ислямизмът отново е съумял да разцепи света на две половини - от едната страна отворените и демократични общества, а от другата авторитарните. Корейският философ отива и по-нататък с твърдението, че в момента западният свят няма изявени врагове. Тъкмо напротив, смята Хан, Западът страда от хроничен недостиг на врагове. Колкото до терористичните атаки, те са последните, изостанали от времето гърчове, които почти с нищо не затрудняват победоносния ход на глобализацията.

Най-големият ни враг днес са собствените ни нерви

Graffiti in Hanoi, Vietnam

Преди 1989 светът живееше в колективна страхова невроза

Според Хан през 1989 година настъпва епохалният ментален обрат. Преди това светът живее в колективна страхова невроза. Имунната система на обществото непрекъснато е атакувана от какви ли не опасности. Едни се страхуват, че евреите подмолно завладяват здравото народно тяло. Други, на Запад, се боят от червения вирус, докато на Изток ги е страх от капиталистическия. Трети се боят от СПИН, четвърти пък - от всичко чуждо, което може да проникне в общностния организъм и да изпие съпротивителните му сили. Казано в обобщение, светът се страхува от имунологично Чуждото.

Днес вече никой не се бои от инфекции. Плашат ни нервните болести, мрем от инфаркти. Оплакваме се от депресии, от липса на концентрация и хиперактивност, от синдрома на професионалното изчерпване. Както забелзявате, това е почти пълният списък на модерните болести. Според Хан, нашият ХХІ-ви век от патологична гледна точка е не имунологичен, а невронален.

Ние рухваме под бремето на прекалената позитивност. Обществото на успеха създаде индивиди, които си вършат работата без никакви надзиратели и дори с небивала ангажираност и с отлично настроение. Те не търсят причините и вините у някакви врагове, търсят ги у себе си. Върху главите им все по-рядко се сипе критика, вече и малките деца дори знаят, че хората се мотивират най-добре чрез хубаво настроение, а не чрез натиск, камшик и изблици на ярост.

Ein kleiner Palästinenserjunge läuft an einer Hauswand vorbei an der ein Graffiti mit Hamas Losungen gesprüht ist

Други времена, други врагове

Опасността идва не отвън, а отвътре

Днес ги няма едновремешните ни врагове: шефът, Шпрингеровата преса, Съветският съюз. Мигрантите също не са ни врагове. Най-големият ни враг днес са собствените ни нерви, които често капитулират под бремето на прекомерната позитивност, многобройните вълнуващи неща и непрекъснатата принуда да вършим по няколко работи едновременно.

Живеем в епоха, която не прави разграничение между „вън” и „вътре”, между приятел и враг, между свое и чуждо. Всички прогнози, които се опират върху тези вече невалидни опозиции, очевидно се разминават с неврологичното състояние на днешните общества. Те са като фойерверк, който приключва старото столетие - но не той дава старт на новото. В крайна сметка в момента се осъществява едно очакване, което се надигна непосредствено след падането на Берлинската стена: вече няма радикални идеологии, които се сблъскват помежду си и всяка се опитва да зарази другата.

Днес враждата към чуждото е отживелица, тя не пасва към суперновия капитализъм, който залага на универсалните процеси на размяна. Всички са еднакви. А когато еднаквостта е толкова голяма, тогава не са образуват и антитела. Опасността е друга: умора, изтощение, задушаване. Тялото вече не се бори срещу извънсистемните опасности - за него най-страшни са вътрешносистемните заплахи.

А когато вече "не можем да можем"?

Ein Obdachloser liegt vor einer mit Graffiti bemalten Wand in Buenos Aires

Ние всички сме неудачници?

Обществото на успеха, пише Хан, все повече се отърсва от негативността и се превръща в нещо като голям Фитнес-център. Днес неговите структури се определят на от глагола „трябва”, а от глагола „мога”. Според големия френски философ Мишел Фуко, ХХ-ти век се опираше върху дисциплината, упражняваше контрол и поставяше в изолация лудите и престъпниците. Докато нашето общество произвежда не луди и престъпници, а депресивни и неудачници. Ние всички сме депресивни и неудачници, когато се чувстваме претоварени и когато вече „не можем да можем”.

Човек чете и се чуди: нима ислямизмът наистина не ни заплашва? Според Хан тази опасност е силно преувеличена. Той твърди, че ислямизмът е евтина имитация, че е просто заместител на истинските врагове. Може би още не сме свикнали да мислим света другояче, освен в категориите „приятел-враг”. И все още уморено размахваме ръце, за да цапардосаме предполагаемия враг, ала не уцелваме никого другиго, освен самите себе си.

Редакцията препоръчва

Връзки