′′Искаха да преименуват дори починалия ми дядо′′ | Новини и анализи от България | DW | 27.12.2014
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

''Искаха да преименуват дори починалия ми дядо''

30 години след началото на насилствената асимилация на българските турци Дойче Веле говори с пострадали от принудителното преименуване, като им задава два еднакви въпроса. Ето какво разказва Мастън Есиров от Свищов.

Български турци на път за границата

Български турци на път за границата

Как разбрахте, че ще ви сменят името?

Беше към края на януари 1985 г. Тогава работех като механик в болницата в Свищов. Един ден дойде главният лекар с разни хора от партийния комитет и взе да ми обяснява как трябва доброволно да си сменя името, за да дам пример на другите. Аз му казах, че не мога да направя такова нещо, гледах да се измъкна, казах, че първо трябва да говоря с родителите си. Те, като видяха, че не могат да ме придумат, взеха да агитират за друго – да не буйстваме. След няколко дни, на 25 януари, дойдоха милиционерите, всички въоръжени, нахлуваха по къщите, вадеха цялото семейство на улицата и го водеха да му дават нови имена. Самото преименуване ставаше на няколко места. Но аз най-ярко помня болницата, това беше едното място. Преименуването продължи към две седмици, нищо че милиционерите бяха много. Просто хората бягаха в гората, криеха се по мазета, по бараки, къде ли не. Но накрая всичките ги изловиха. А мене две години по-късно ме накараха да преименувам и родния ми дядо, който е умрял 16 години преди да се родя.

Аз съм политически затворник, на 19 февруари 1987 година ме арестуваха за разпространяване на неверни данни (тогава записвах емисиите на Владимир Костов от "Свободна Европа" на касетофон и после разпространявах касетите). Какви ли затвори и арести не обиколих – Велико Търново, Белене, Ловеч, Централния Софийски... Та в затворите, не знам дали знаете, всички имат по четири имена. Освен трите, които си имаш, се взима и името на дядо ти. И аз като казах, че дядо ми се казва Мастън, те викат: “Не може. Трябва да посочиш българско име. Избери си някое.” Две седмици ме тормозиха да избера име на умрелия ми дядо, а аз по едно време ги излъгах, че сестра ми е журналистка в Турция. Не знам дали са ми повярвали, или са се направили, че ми вярват, но ме оставиха на мира. В затвора само аз бях с три имена.

От затвора излязох през септември 1989 година и милицията наново ме подхвана – видяха ме да си поправям мотора на колата с няколко приятели наоколо, а тогава беше забранено да се събират групи от хора: 5-6 души на едно място се смятаха за група, която трябва да бъде разтурена. От милицията ми казаха да подпиша декларация, че няма да агитирам турците да се изселват в Турция, инак щели да ме пратят в затвора за още 3 до 5 години. Тогава подадох молба за червен (международен - б.а) паспорт, нагласих колата, телевизора, всичко, реших да замина. Паспорта получих, но Турция вече беше затворила границата. И така и не заминах.

Когато през 1989 г. Живков падна , как си представяхте, че трябва да бъде възстановена справедливостта?

Не си представях, аз знаех. Знаех, че с Горбачов в СССР Живков още не може дълго да остане на власт, и че няма ли го Живков, ще ни върнат имената. В този смисъл нищо особено не си представях, просто броях времето. Случи се на 29 декември 1989 г. Веднага, щом научих, че ни връщат имената се обадих на Владо Костов в "Свободна Европа". Беше шест и половина вечерта.

Редакцията препоръчва

Реклама