Изборите като концерт, на който никой не иска да дойде | Новини и анализи от България | DW | 10.07.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Изборите като концерт, на който никой не иска да дойде

Ще се избира президент, а българските партии и медии се държат като подгряващи групи на скучен концерт: пеят една и съща песен и познати до втръсване рефрени, на които публиката реагира само с вяла безучастност.

Слушам и гледам как се точи в лятната жега подхвърлянето-подмятането, алъш-вериша и подгряващото дърдорене-сговаряне за бъдещите президентски избори и направо ме тегли към иронията. Откакто в „играта“ и „наддаването“ се промъкна и завихри и идеята за „жена-президент“, вече се чудя дали цялата работа напомня повече на пазар за булки или на късното и уморено мъртвило на Брежневските времена, когато всичко бе предрешено и проядено от фалш.

Защо политическите сили, партии и организации стоят почти несериозно на фона на предстоящите избори? От самоувереност или от неувереност, или пък от самовгледаност в собствения си пъп? Имам предвид, че политическото рядко се досяга до реалния живот на хората и че партийците, въпреки проведените вътрешни референдуми, /не/взетите решения и обещанията за бъдещи разговори, изготвяне на правила за издигане на кандидатури, изглеждат отчуждени и дистанцирани от поемането на една бъдеща отговорност. Защото дори още изборът, посочването на кандидата вече може да предизвести загубата.

Не става ли с повече отношение?

Не-важни ли изглеждат някому тези избори, та не се представят смислено - всичко тъне в недомлъвки, напомня надцакване със скрити козове, и само около евентуалната дата припламва нещо като спор, наместо вече да се водят сериозните дискусии между издигнатите кандидати. Възможно ли е страхът от оклеветяване и омаскаряване на предложените фигури, от пиар-войните да стъписва партиите, или пък просто не им се занимава?

Deutsche Welle Bulgarische Redaktion Mirela Ivanova

Мирела Иванова

Но най-тревожното ми усъмняване е, че и повечето българи в своите - и натрупани, и внушени - разочарования също стоят апатични и дистанцирани от фигурата на своя /бъдещ/ президент, че не са наясно какво искат и какво могат да очакват от президентската институция, че са престанали да разпознават разделението на властите и възприемат по стари рефлекси и тертипи властта като цяло.

Търкалящи се имена

За всичко това се замислих, когато някой внезапно ме запита кого бих предпочела или предложила за президент, кого бих искала да видя в достолепието и дълга, в почтеността и символното единство, олицетворявани от този пост? Проумях, че и моето съзнание е облъчено и дори премазано от търкалящите се из медиите едно-второ-трето име, че нямам нестандартен и категоричен отговор коя би могла да е авторитетната и едновременно разпознаваема фигура, тъй като именно професионалната почтеност, аурата на осъществеността и мъдрото присъствие остават главно в полетата на анонимността.

Спомняме ли си, например, достойния юрист и човек Неделчо Беронов, най-подходящия за времето си и с най-малко шансове кандидат? Не предизвикваше никаква сензация, с удивителен интелект и подходяща за поста осанка, той бе припознат като „скучен“, невписан нито в реториката на силното любене и мразене, нито в патетиката на партизанлъка.

Най-интересният и, уви, тъжен феномен днес обаче се състои в усещането, че предизборната кампания изглежда приключена, преди да е започнала дори. Чак ми се иска да не съм права.

Редакцията препоръчва