За Кристо и българщината | Новини и анализи от България | DW | 20.07.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

За Кристо и българщината

Че какъв българин е Кристо, щом не говори български! Подобни коментари има колкото щеш. Защо ли? Защото "българщината" се е превърнала в идол. Защото всеки роден в България се подлага на щателна проверка за "нашенското".

Неотдавна на езерото Изео в Северна Италия завърши инсталацията "Плаващите кейове" на световноизвестния авангардист Кристо, известен в България и под родното си име Христо Явашев. За гениалността на "Плаващите кейове" и за успеха им световните медии писаха много. Изкуствоведи и арт-журналисти се състезаваха да коментират и оценяват приноса на проекта към историята на изкуството. И понеже ми е известно, че въпросът за трансформацията на Христо Явашев в Кристо е една от българските болни теми, реших да проверя как в българските медии се коментира тазгодишната изява на легендарния творец.

Резултатът се оказа интересен. Като се изключат новинарските съобщения и туроператорските предложения за екскурзии до Изео, повечето публикации се оказаха пропити от полемика, която се вписваше в злободневните политически противоречия. Леви срещу десни интелектуалци, хардлайнери срещу т.нар. "грантова общност". И в крайна сметка: патриотите и защитниците на българщината срещу онези другите, дето уж нехаят за нея. Мнозина дискутиращи припомняха засегнато, че Кристо не иска да говори български, че не е направил нищо за България и очевидно не се смята за българин.

Нескритата емоционалност и възпаленост на дискусията ме удивиха, но не ме изненадаха. Преди около 15 години имах подобно преживяване с радетели на българщината, възбудена тогава също по повод Кристо - Христо Явашев. Днешните реакции поразително си приличат с тогавашните. На какво се дължи това постоянство?

Какво е да си българин?

Повод за тогавашните коментари беше прожекцията на документалния филм на Николай Балабанов "Границата на нашите мечти. Христо и Анани Я." на едно от събиранията на германо-българското дружество в Мюнхен през далечната 1998. Филмът е награждавана продукция на канала ARTE, която с тънко чувство и разбиране сравнява съдбите на двамата братя и осветлява преплитането на идеология, морал и обикновена човечност.

След прожекцията зрителите, в по-голямата си част българи емигранти от различни поколения, имаха възможност да беседват с режисьора. Първият въпрос: дали правилно са разбрали от филма, че Христо Явашев вече не говори български? Отговорът беше категоричен: Кристо не може, а и не иска да използва родния си език и дори самият автор бил принуден по време на снимките да общува с него на френски. От тук нататък насоката на дискусията беше ясна: как е възможно един избягал от България студент от Художествената академия, който след много перипетии стига до Ню Йорк и печели световна слава, да не желае да има нищо общо със своя произход, а вместо това предпочита на неправилен френски или английски с твърд български акцент да оповестява пред света, че няма никакво отношение към родния си език и родината си?

Какво бе станало? Нима същинската проблематика на филма бе убягнала на зрителите? Нима кратката сцена, която показва двамата братя в разговор за общото им минало и в която Кристо започва изречението на български, но го прекъсва и преминава на френски, бе засегнала нещо по-дълбоко и екзистенциално? И защо сега, години по-късно, със същата риторика отново се гледа под лупа личността Кристо, вместо по същество да се обсъжда творбата му? Удивително съвпадение или културна закономерност? Според мен за съвпадение не може да става и дума. Явно тук нещата опират до естеството и проявите на българската идентичност.

"Какво всъщност е да си българин?" и "Кой е българин?" са често задавани въпроси в България. Дали в социологически проучвания, в плакатни медийни изявления или разговор на маса, те отдавна са надхвърлили рамките на научния и са се настанили във всекидневния дискурс. Самата тема има собствена история и специфично развитие. Началото й е сложено след обособяването на България като независима държава, а оттогава насетне българската идентичност винаги е била повод за разгорещени дебати, независимо от табуизирането й през социализма. Постсоциалистически темата се оказа в истински разцвет. Преоблечена като емфаза на "нашенството" я намираме пролазила навсякъде – в политически изяви, исторически възстановки, ритуали, търсения на таланти, евровизийни конкурси и пр.

Защо ли т.нар. "българщина" се превръща в идол? Защо всеки роден и израснал в България мигрант се подлага на щателна проверка дали се придържа към "нашенското"? Психолози и социолози могат лесно да отговорят на тези въпроси. Теориите за идентичността обясняват, че субективното ѝ определяне, т.е. отговорът на въпроса "Кой съм аз­?" се търсят в пространството между "родното" и "чуждото". И още: че положителното самовъзприемане произтича от сравнението с "другия", когото оценяваме като по-малко положителен, често отрицателен. Противопоставянето "ние и другите" е универсална категория, върху която се гради идентичността: аз знам кой съм едва след като идентифицирам другия и се отгранича от него.

Разделението на "наши" и "други" или "не-наши" в българската действителност е дълбоко и повсеместно. Особено отчетливо то се проявява, когато българи попаднат в пряко съприкосновение с (понякога въображаеми) чужденци или (въображаема) чуждост. В такива случаи възниква опасност от "повреда" на "българското", но тя може да се "поправи" чрез принизяване и отрицание на "чуждия", който бързо бива изведен във външната група - и съответно санкциониран.

Prof. Dr. Juliana Roth

Юлиана Рот

А къде са "нашите"?

Съгласим ли се с гореописаното, можем лесно да разберем докачената реакция на онези българи, гледали филма във Мюхнен през 1998, и на Кристовите критици днес. Нежеланието на Кристо да говори на български и да милее за "родното" се интерпретират като накърняване на собствената идентичност: той е отишъл от другата страна, като по еднопосочна улица е преминал границата към чуждото и се е освободил от първоначалната си колективна идентичност. "Успелият в чужбина" сънародник се съпротивлява и отказва да бъде върнат в "родното", както и да поеме ролята на положителна идентификационна фигура. "Логичното" следствие е отхвърлянето. Така за сметка на Кристо "нашите" потвърждават "нашенството" си.

За подобни личности, които са преустроили идентичността си и могат да се впишат навсякъде, съвременните психолози и социолози използват определението "глобални". Или граждани на света.

А къде остават "нашите"?

Юлиана Рот е родена в България. Тя е професор по междукултурна комуникация в мюнхенския университет "Лудвиг Максимилиан". Завършила е славистика и източноевропейска история, а сегашната ѝ изследователска дейност е посветена на социалните процеси в Източна и Югоизточна Европа след политическата промяна.

Редакцията препоръчва