Защо моите български събратя мразят всекиго на власт? | Новини и анализи от България | DW | 25.10.2011

Посетете новия уебсайт на ДВ

Разгледайте новия дизайн на dw.com. Все още не сме готови. Вашите впечатления ще ни помогнат да подобрим новия вид на уебсайта.

  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Защо моите български събратя мразят всекиго на власт?

"Щом си в политиката, значи си мръсен човек и ние те мразим!" Днес в редакционния ни блог Калин Терзийски влиза в политиката - въпреки насрещната омраза, от която сърцето гние и изпуска отровни мехури газ...

Това мръсно нещо политиката

Това мръсно нещо политиката

Тук искам да говоря за отчуждението от властта. Не за всяко отчуждение от властта, а именно за българското отчуждение от властта. Аз открих българското отчуждение от властта... Хоп – щях да излъжа! Не го открих сега. Откривал съм го многократно, още като дете. То е прозирало в много случки от младостта ми. Но чак напоследък започнах да го осъзнавам, а още повече – да го усещам на гърба си. Така че мога да кажа, че сега просто го преоткривам.

Защото напоследък трябваше да помисля доста по въпроса: какво би се случило, ако на мен ми се наложи да се занимавам с власт? Или по някакъв начин да се намеся в политиката?

Аз в политиката? Защо не?

Преди седмици ми предложиха да се кандидатирам за общински съветник на София. Помоли ме приятел, с когото се познавам от сто или повече години. Той е човек, определено замесен от политическо тесто. И не само, защото харесва политиката. Той просто умее да прави политика от всичко. Тоест, умее умело да управлява отношенията си с хората. Умен мъж, апропо. Та той - така или иначе - ми предложи да стана общински съветник. И аз приех. Да, да, да, да. Приех.

Symbolbild Interview mit Diktiergerät

Политик - обидна дума

Леко притеснен от неприсъщото за мен, съвсем определено решение, разгорещено заразмишлявах. В потната и нервна нощ, търкаляйки се в чаршафите, си повтарях: та нали аз държа на приятелите и на приятелството! Нали всичко друго е без значение? Но пак бях притеснен. Може би защото знаех, или по-скоро подозирах какво ще се случи в следващите дни. От онази нощ започна моето размишление за българското отчуждение от властта.

Хорът на ядосаните ми приятели

Защото още на следващия ден поне десетина мои приятели - писатели, сценаристи, журналисти, лекари и артисти - ми казаха... чакайте сега да изброя какво:

1. Няма ли да олекнеш с тая работа? (В смисъл – несериозно е!)

2. Продаде се!

3. И ти ли се продаде, мамка му?

4. Не, ти вече не си от нас, ти отиде при... (името на кандидата за кмет, който, повярвайте ми беше възможно най-умереният и като че ли най-симпатичният, поне според моите абсолютно повърхностни познания за българската политика).

5. Много грешиш... Настоявам да се откажеш! (Казано от някои майчински настроени дами.)

И не на последно място:

6. Ти се насра!

И още куп други неща, които общо взето означаваха следното: един сериозен, уважаващ себе си човек, писател или какъвто и да е, но честен и предпазлив, никога не се забърква с ОНОВА МРЪСНО НЕЩО ПОЛИТИКАТА! Това искаха да ми кажат всички мои познати.

Сърдитите, параноични български черва

И аз се разтреперих от ужас. В един миг. Защото осъзнах, че моите приятели, моите български събратя ужасно мразят не друго, а всекиго, абсолютно всекиго, който управлява. Не защото е такъв или онакъв, а просто защото влиза в една група, класа или - как да кажа? – каста? – която българският народ мрази. И я мрази до дъното на сърдитите си и параноични български черва.

Щом си в политиката, щом се докосваш до власта – мръсен човек си и ние те мразим! Такъв беше изводът ми, след като размислих върху това, което ми бяха казали. И продължих да мисля.

Защо е така? Казах си: във всяко човешко поведение има стремеж към някаква полза. Каква е ползата за тези, които така мразят всяка власт? Каква полза извличат те от тая своя отчужденост? Мислих, мислих, мислих.

Хора, омразата е тежка болест!

Аз съм се занимавал доста с психиатрия. Работил съм това. Знам как болният човек добре заживява в болестта си и извлича изгода от нея. Казах си... ха! Та не е ли омразата болест? Разбира се! Болест е! Аз съм християнин – знам, че омразата е тежка болест! От която сърцето гние и изпуска отровни мехури газ... Дали моите сънародници – приятели, познати и непознати – не извличат полза от тази болест, подобно на пациентите, които съм наблюдавал?

To liste Pinnwand

Обичаме да мразим властта

Да мразиш и отхвърляш винаги тези, които управляват ТВОЕТО ОБЩЕСТВО, казах си аз тъжно – не е ли това изгодният начин винаги да заемаш нишата на невинното дете? На невинното, ощетено и безхитростно дете, което нищо не прави, а само гледа укорително родителите си, виновни за всички неблагополучия в неговия живот? Или в позицията на болния, който винаги е невинен и за всичко все обвинява - най-удобно и приятно за себе си - своите лекари?

Удобно е да си дете. Или надменно-начумерен

Да! Колко удобно! - казах си аз. И си представих начумерените, мнителни и параноични лица на купища мои хора. Как цъкат с езици и плюят от яд само при споменаване на властта. Представих си ги как стоят в позата на вечно ощетените, но напълно невинни жертви. Докато една група от „други, лоши хора” извършва мерзости и мръсотии. Хората на властта, която ние обичаме да мразим. Властта, която – ужасно абсурдно наистина! – ние самите сме избрали.

Мислих дълго върху отчуждението и у мен се развиваше един особен инат: да направя точно обратното на това отчуждение. Да се включа. За да докажа, може би, че честният и добър човек остава такъв, където и да попадне. Дори и във властта.

Пък и да подсетя колкото се може повече хора, че това удобство – да се стои встрани, в надменна, насмешлива и злобно критична отчужденост – това удобство е удобството на глезеното и лигаво дете. Което винаги ще пращат с шамари да си ляга, докато някой друг решава съдбата му.

Автор: Калин Терзийски, Редактор: Александър Андреев

Редакцията препоръчва

Подобно съдържание