Защо моите български събратя мразят всекиго на власт? | Новини и анализи от България | DW | 25.10.2011
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Защо моите български събратя мразят всекиго на власт?

"Щом си в политиката, значи си мръсен човек и ние те мразим!" Днес в редакционния ни блог Калин Терзийски влиза в политиката - въпреки насрещната омраза, от която сърцето гние и изпуска отровни мехури газ...

default

Това мръсно нещо политиката

Тук искам да говоря за отчуждението от властта. Не за всяко отчуждение от властта, а именно за българското отчуждение от властта. Аз открих българското отчуждение от властта... Хоп – щях да излъжа! Не го открих сега. Откривал съм го многократно, още като дете. То е прозирало в много случки от младостта ми. Но чак напоследък започнах да го осъзнавам, а още повече – да го усещам на гърба си. Така че мога да кажа, че сега просто го преоткривам.

Защото напоследък трябваше да помисля доста по въпроса: какво би се случило, ако на мен ми се наложи да се занимавам с власт? Или по някакъв начин да се намеся в политиката?

Аз в политиката? Защо не?

Преди седмици ми предложиха да се кандидатирам за общински съветник на София. Помоли ме приятел, с когото се познавам от сто или повече години. Той е човек, определено замесен от политическо тесто. И не само, защото харесва политиката. Той просто умее да прави политика от всичко. Тоест, умее умело да управлява отношенията си с хората. Умен мъж, апропо. Та той - така или иначе - ми предложи да стана общински съветник. И аз приех. Да, да, да, да. Приех.

Symbolbild Interview mit Diktiergerät

Политик - обидна дума

Леко притеснен от неприсъщото за мен, съвсем определено решение, разгорещено заразмишлявах. В потната и нервна нощ, търкаляйки се в чаршафите, си повтарях: та нали аз държа на приятелите и на приятелството! Нали всичко друго е без значение? Но пак бях притеснен. Може би защото знаех, или по-скоро подозирах какво ще се случи в следващите дни. От онази нощ започна моето размишление за българското отчуждение от властта.

Хорът на ядосаните ми приятели

Защото още на следващия ден поне десетина мои приятели - писатели, сценаристи, журналисти, лекари и артисти - ми казаха... чакайте сега да изброя какво:

1. Няма ли да олекнеш с тая работа? (В смисъл – несериозно е!)

2. Продаде се!

3. И ти ли се продаде, мамка му?

4. Не, ти вече не си от нас, ти отиде при... (името на кандидата за кмет, който, повярвайте ми беше възможно най-умереният и като че ли най-симпатичният, поне според моите абсолютно повърхностни познания за българската политика).

5. Много грешиш... Настоявам да се откажеш! (Казано от някои майчински настроени дами.)

И не на последно място:

6. Ти се насра!

И още куп други неща, които общо взето означаваха следното: един сериозен, уважаващ себе си човек, писател или какъвто и да е, но честен и предпазлив, никога не се забърква с ОНОВА МРЪСНО НЕЩО ПОЛИТИКАТА! Това искаха да ми кажат всички мои познати.

Сърдитите, параноични български черва

И аз се разтреперих от ужас. В един миг. Защото осъзнах, че моите приятели, моите български събратя ужасно мразят не друго, а всекиго, абсолютно всекиго, който управлява. Не защото е такъв или онакъв, а просто защото влиза в една група, класа или - как да кажа? – каста? – която българският народ мрази. И я мрази до дъното на сърдитите си и параноични български черва.

Щом си в политиката, щом се докосваш до власта – мръсен човек си и ние те мразим! Такъв беше изводът ми, след като размислих върху това, което ми бяха казали. И продължих да мисля.

Защо е така? Казах си: във всяко човешко поведение има стремеж към някаква полза. Каква е ползата за тези, които така мразят всяка власт? Каква полза извличат те от тая своя отчужденост? Мислих, мислих, мислих.

Хора, омразата е тежка болест!

Аз съм се занимавал доста с психиатрия. Работил съм това. Знам как болният човек добре заживява в болестта си и извлича изгода от нея. Казах си... ха! Та не е ли омразата болест? Разбира се! Болест е! Аз съм християнин – знам, че омразата е тежка болест! От която сърцето гние и изпуска отровни мехури газ... Дали моите сънародници – приятели, познати и непознати – не извличат полза от тази болест, подобно на пациентите, които съм наблюдавал?

To liste Pinnwand

Обичаме да мразим властта

Да мразиш и отхвърляш винаги тези, които управляват ТВОЕТО ОБЩЕСТВО, казах си аз тъжно – не е ли това изгодният начин винаги да заемаш нишата на невинното дете? На невинното, ощетено и безхитростно дете, което нищо не прави, а само гледа укорително родителите си, виновни за всички неблагополучия в неговия живот? Или в позицията на болния, който винаги е невинен и за всичко все обвинява - най-удобно и приятно за себе си - своите лекари?

Удобно е да си дете. Или надменно-начумерен

Да! Колко удобно! - казах си аз. И си представих начумерените, мнителни и параноични лица на купища мои хора. Как цъкат с езици и плюят от яд само при споменаване на властта. Представих си ги как стоят в позата на вечно ощетените, но напълно невинни жертви. Докато една група от „други, лоши хора” извършва мерзости и мръсотии. Хората на властта, която ние обичаме да мразим. Властта, която – ужасно абсурдно наистина! – ние самите сме избрали.

Мислих дълго върху отчуждението и у мен се развиваше един особен инат: да направя точно обратното на това отчуждение. Да се включа. За да докажа, може би, че честният и добър човек остава такъв, където и да попадне. Дори и във властта.

Пък и да подсетя колкото се може повече хора, че това удобство – да се стои встрани, в надменна, насмешлива и злобно критична отчужденост – това удобство е удобството на глезеното и лигаво дете. Което винаги ще пращат с шамари да си ляга, докато някой друг решава съдбата му.

Автор: Калин Терзийски, Редактор: Александър Андреев

Редакцията препоръчва

Подобно съдържание

Реклама