Защо е важно да следят България | Новини и анализи от България | DW | 27.01.2014

Посетете новия уебсайт на ДВ

Разгледайте новия дизайн на dw.com. Все още не сме готови. Вашите впечатления ще ни помогнат да подобрим новия вид на уебсайта.

  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Защо е важно да следят България

Отпадането на европейския мониторинг, за което все по-често говорят някои български политици, е единствено в техен интерес. Интересът на българското общество е мониторингът не само да продължи, но дори да бъде доразвит.

Коментар на Ясен Бояджиев:

Когато им се наложи да реагират на традиционно критичните доклади на ЕК, българските политици залагат обикновено на традиционните лайтмотиви - смиреното признание за „обективност”, прехвърлянето на вината върху опонентите и обещанието за поредния „екшън план”. Напоследък обаче все по-ясно се чува и призивът, че е крайно време мониторингът, т.нар. механизъм за сътрудничество и проверка, да отпадне. За първи път го изказаха предишните, още по-категорично го повториха днешните управляващи.

Ето някои от аргументите им: липсват достатъчно конкретни показатели за оценка; мониторингът е проява на „дискриминация”, понеже се прилага само за две държави; подхранва схващането за „втора категория” страни в ЕС, докато чрез него други държави изместват вниманието от собствените си проблеми; превръща се в инструмент за политическа употреба. „В този ред на мисли” винаги се стига и до главния аргумент, който гласи: „няма видим ефект за населението и самите държави”, липсват резултати, целите не се изпълняват.

С други думи - за липсата на напредък при наблюдаваните са виновни наблюдаващите и самото наблюдение, поради което то трябва да отпадне. Един евродепутат от Румъния, където се чуват същите гласове, формулира тази теза метафорично: когато пациентът не отговаря на лечението, не се сменя пациентът, а лечението.

Мониторингът - ефекти и недостатъци

Вън от съмнение е, че на осмата година от началото си мониторингът нито е оправдал очакванията, нито е постигнал крайните си цели. Проблемите в съдебната система и правоохранителните органи, с корупцията и организираната престъпност продължават да бъдат системни и хронични, България продължава да бъде твърде далеч от представата за европейска правова държава.

И все пак твърдението, че от мониторинга няма никакъв ефект, е твърде пресилено. Според някои, при нуждата от дълбоки промени не е реалистично да се очакват бързи резултати. Други сочат създадената през това време нова институционална рамка. Според трети, ако не друго, мониторингът е действал като ефективна форма за натиск - и като спирачка, без която щяхме да бъдем свидетели на още по-големи безобразия. Освен това той е направил проблемите далеч по-видими и ясни за обществото, ограничил е значително възможностите за тяхното замазване и е осветил в значителна степен пътищата за тяхното решаване.

Zeichnung Bulgarien EU

Българският "пациент" и европейското "лечение"

От друга страна е факт, че механизмът за сътрудничество и проверка действително има недостатъци. Те обаче могат да бъдат обяснени с някогашното, наивно от днешна гледна точка, допускане на неговите автори, че двете наблюдавани страни са се променили достатъчно в процеса на подготовката за еврочленство, така че после, след присъединяването си към ЕС, ще се съобразяват поне в общи линии с принципите и стандартите на върховенството на закона.

Затова вероятно не са предвидени санкции за отклоняване от тези принципи и стандарти. Критиките и препоръките често са недостатъчно конкретни, подробни и ясно адресирани, така че отговорността може да бъде лесно избягвана. Докладите обикновено се съобразяват с политическата конюнктура (наближаването на избори, например), поради което са излишно компромисни и смекчени. Въобще езикът им, с малки изключения, е прекалено неясен и дипломатичен, което дава възможност за различни, дори противоположни тълкувания, и позволява на адресатите да се ослушват.

Вината не е в Брюксел, а в София

Колкото и каквито обаче да са несъвършенствата на мониторинговия механизъм, те ни най-малко не могат да обяснят ставащото в България. Европейската комисия и нейните доклади ли са виновни за това, че законите се приемат „на книга”, но не се прилагат; че "скритите договорки имат по-голяма тежест от формалните процедури"; че независимостта на съдебната система е постоянно мачкана и задушавана от взаимно преплетени политически и криминални обръчи? Или за това, че "решенията за важни обществени назначения се взимат по непрозрачен начин и с участието на мощни икономически и политически групировки"; че поредица новосъздадени институции (комисиите за предотвратяване на конфликт на интереси и за отнемане на незаконно придобито имущество, БОРКОР, специализираните съдилища и прокуратури, ДАНС...) си остават празни откъм съдържание черупки на демократична привидност и не вършат друга работа, освен да обслужват силните на деня? Или за „системната” и все така безнаказана корупция; за негодните разследвания и обвинения, провалящи т.нар. "дела от особен обществен интерес"; за това, че "знакови фигури на организираната престъпност успяха да се изплъзнат от правосъдието в деня преди произнасяне на окончателната присъда"?

Списъкът на безобразията може да бъде продължен до безкрайност. Но обърнатата с главата надолу логика на твърдението, че за тях са виновни наблюдаващите наивници от Брюксел, които толкова лесно се оставят да бъдат преметнати, е изключително нагла. Това е логиката на истинските виновници, които са не другаде, а в София.

Обясненията за тази вина могат да бъдат различни. В по-мекия, „политически коректния” (в стила на евродокладите) вариант става дума за дефицит на политическо „лидерство”, „политически ангажимент” и „политическа воля”. В по-твърдия и вероятно по-реалистичен вариант става дума за съзнателна и системна съпротива срещу промените, при която ефектът и от най-добрите законодателни актове, и от най-умните структурни реформи е крайно ограничен. Това е като да очакваш корумпираният да пребори и ликвидира корупцията. Или, за да продължим метафората на румънския евродепутат - „пациентът” или въобще не смята, че е болен, или просто е пристрастен към заболяването си. Затова само симулира, че се ангажира с лечението, а всъщност го саботира. Прави се, че гълта „лекарството”, а всъщност го изхвърля в мивката.

Затова тези хора имат интерес мониторингът да отпадне - за тях той е преодолима, но все пак твърде досадна и неприятна пречка пред безоблачната и безгрижна употреба на властта.

Пресичане на заразата

Proteste in Bulgarien

Голяма част от българите вярват на Брюксел повече, отколкото на София

Отпадането на мониторинга обаче не е в интерес на обществото, огромната част от което, както показват социологическите проучвания, вярва на Европейския съюз, а не на своите политици. Както показаха събитията през миналата година пък, налице е и силна обществена енергия и воля за промяна. Има също така силен граждански експертен сектор и осъзнаващи отговорността си професионални кръгове в самата съдебна система, които знаят как може да бъде осъществена тази промяна. Те имат нужда от ЕС като съюзник.

Затова да се надяваме, че мониторингът не само няма да отпадне, а дори ще бъде усъвършенстван и доразвит. Като стане по-професионален, задълбочен, комплексен и взискателен. Като бъде допълнен с инструменти за установяване и санкциониране на нарушенията. Като бъде обвързан с другите форми и облаги от членството в ЕС, за да бъде превърнат в средство за принуда. Такива сигнали вече има - първият е спряното членство в Шенген, от което толкова се оплакват българските политици. А и на общоевропейско равнище, не само заради България, се говори и мисли за нов общ институционален капацитет в областта на правосъдието.

И накрая: отпадането на мониторинга не е в интерес и на самия Европейски съюз. „Пациентът” или трябва да бъде накаран наистина да се „лекува”, или да бъде принудително изолиран и въдворен, за да не зарази останалите.

Редакцията препоръчва