Защо в България все още толкова много хора се възхищават на Путин? | Новини и анализи от България | DW | 25.03.2022
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Защо в България все още толкова много хора се възхищават на Путин?

Не мисля, че възхищението пред Владимир Путин е плод на някаква русофилия. Путинизмът е в същината си преклонение пред силната ръка, пише Ивайло Дичев.

Граждани на проруска демонстрация в София държан плакат

Снимка от проруска демонстрация от 2015

Не мисля, че възхищението пред Владимир Путин е плод на някаква русофилия. Не вярвам и левите българи да са толкова наивни, та да виждат в този обграден с олигарси самодържец нещо комунистическо. Путинизмът е в същината си преклонение пред силната ръка - пред алфа-мъжкаря, който не се съобразява с нищо и прави каквото си е наумил. Колкото и да е странно - дори това, че персонажът почва да дава признаци на налудност, не разколебава феновете му, защото именно такава е силната личност, неразгадаема, недостъпна за простосмъртните.

Този копнеж по реванш на волевата политика се засилва от година на година. Сред нароилите се крайно десни лидери в Европа основното, което чувате, е това, че няма да се съобразяват с европейските правила, няма да дават пари на бедните, няма да говорят политически коректно. Своеобразен връх беше експериментът Тръмп: той се опита поне на думи да преобърне надолу с главата целия демократичен свят. Не разбрахме само дали обещаваше да овладее опасното разделение в американското общество, или сам усили това разделение. Дори антиподът му Макрон беше сравняван с Наполеон Бонапарт, натоварваха го с надежди да спре роенето на партии и протести. Е, и на него не му се получи, но носталгията търси други въплъщения - Меланшон, Земур…

Редакцията препоръчва

От какво точно са разочаровани хората?

Лесно е да се каже, че много хора са разочаровани от демокрацията, но от какво точно? Не вярвам проблемът да е в доскучалото благоденствие, свободното пътуване, културния обмен. Нека погледнем България. За пореден път се изправихме пред юридически абсурдизъм: има престъпление, но различни процедурни хватки правят невъзможно неговото разследване. Например дълго ни обясняваха, че не можело да се изпрати екип в Дубай, който да разпита свидетеля, и до днес твърдяха, че това не може да се направи и онлайн. Почват някакви действия, но пък прокуратурата контраатакува и завежда съвсем безсмислено дело срещу вицепремиера. Висшият съдебен съвет отказва пълна проверка на главния прокурор. Блокаж след блокаж. В това време юридически мислители ни убеждават по сутрешните блокове, че няма как, най-важно от всичко е да се спазят точките и запетайките на закона, не да се свърши работа. А който иска промяна - да чака велико народно събрание.

В тази ситуация министър Рашков прави своя смел, макар и необмислен акт с ареста на Борисов. Не знам какво е целил и дали зад него има някаква по-далечна стратегия. И колкото повече злоупотребяват заинтересованите с формални процедурни хватки, толкова по-голяма става нуждата от един мега-Рашков, който да въведе ред. Знаем, че това може да бъде опасно в страна като България, където силната ръка си е била винаги актуална - и при Борис, и при Живков, и при Костов, и при Борисов. Въпросът е до каква степен на абсурдизъм могат да ни доведат борещите се кланове - струва ми се, че вече сме на червено. Защото желанието за силната ръка се поражда от усещането за безпомощност на гражданина.

Има нещо, което стои над процедурите - онова, което англосаксонците наричат здрав разум. Трябва да се свърши работата в интерес на обществото и гражданите не се успокояват, докато работата не бъде свършена. Ако някакви правила са лошо измислени и пречат, просто се променят, защото общественият интерес стои над формата. Доколкото помня главният прокурор има законодателна инициатива, ако нещо му беше пречило, можеше да поиска НС да го промени. Но здравият разум у нас няма легитимността на юридическата запетая - не знам дали е защото нямаме доверие в себе си или друго. Затова и позволяваме да ни цакат с разни юридически хитрости, докато си мечтаем за силната ръка, която ще дойде да въведе разум.  

Пред прага на войната сме, а доверието в управляващите спада

Усещането за тази безпомощност се усилва от общия разпад на обществото ни. Очевидно коалицията не е много стабилна, въпреки че още не са почнали да се карат по медиите. В политологията се говори за "ефекта сбор под знамето" - когато страната е застрашена от външен враг, рейтингите на управляващите се вдигат. България обаче е изключение от това правило: пред прага на войната сме, а доверието в онези, които ни управляват и евентуално трябва да организират защитата ни, пропада. И президент, и премиер, всички. Усещаме, че е почнала да се организира руската "пета колона", мобилизират се енергийни лобита, ГЕРБ тръгват към избори, всекидневно избликват недоволства и критики. А ние сме готови да загубим войната преди да сме я започнали.

На този фон няма да е чудно, ако нашият съгражданин все по-активно си мечтае за втвърдяване на управляващата ръка, която да сложи ред - добър, лош, все едно. Няма и да е чудно, ако мечтае за спасител, който гол до кръста да язди и да скача с парашут като онзи сатрап в Москва.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.

Подобно съдържание