Заговорът, в който живеем | Новини и анализи от България | DW | 23.01.2013
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Заговорът, в който живеем

Първата реакция след покушението срещу Доган беше: това не е истина, всичко е постановка. Нищо чудно всъщност - ние реагираме така на всяко едно събитие. Всичко все е нагласено, винаги има някакъв заден план...

Коментар на Ивайло Дичев:

"България нямаше да е България, ако ден след драматичните мигове в политиката на балканската държава не се бяха появили предположения, че покушението срещу Доган е инсценировка", писа австрийският в. "Щандарт". Вероятно всеки го е установил: първата реакция на случилото се в НДК не беше нито гражданско възмущение, нито страх за етническия мир, нито дори революционно злорадство. Първата реакция беше: това не е вярно, всичко е постановка на самия Доган.

Своеобразен връх в конспиративния наратив достигна г-н Сидеров с изявлението си, че "т. нар. атентат цели намесата на Турция във вътрешните работи на България“, както и че имал за цел подготовка на военни действия. Неописуем беше взривът от тълкувания в социалните мрежи, където основен акцент беше актьорското майсторство на героя, който убедително изиграва уплаха и дори падане без каскада, след което усмихнат се изправя с „Оскар“ в ръце.

Голямата конспирация

Равносметката на тази поредна Холивудизация на българската политика? Не обсъдихме смяната на лидера на ДПС, вътрешните борби на фракциите, коалиционните перспективи и най-вече - дали тази доста тоталитарно управлявана организация ще разчупи лидерския модел. Не говорихме как да интегрираме българските турци, как да разбием етническия монопол, на кои позитивни сили в ДПС да заложим. Екзалтираният жест на младежа с халостните патрони засенчи дори най-елементарното, което трябваше да направим: критичен анализ за ролята на г-н Доган в българската политика и обсъждане на новия лидер, с посоката, по която смята да поеме. На Движението се отказва реалност и толкова - каквото и да става там, то не е истина. И ето на, стоим с глава, заровена в пясъка на емоциите си.

Attentat Attentatsversuch Ahmed Dogan Sofia Bulgarien

Конспиратори, съсредоточете се!

Може би си мислите, че тази работа е просто израз на възпитаваната в училище омраза към турците и проклетото „робство“, което лесно се преиграва под бича на г-н Доган. Ако беше така, това щеше да е по-малък проблем. Работата е там, че по този начин вече от години реагираме на всяко публично събитие.

Вземете наслуки: заговаря се за сблъсък около „Белене“, за яростно противопоставени позиции. Първата реакция на публиката обаче е, че няма избор, защото едните и другите са се договорили и просто разиграват театър. С версия - марионетен театър, където конците дърпат Америка и Русия. Така или иначе - избор няма, за нас остава да гледаме и да псуваме. Съдебната система не върви - ами естествено, след като в нея са проникнали масони. Харесваме турски сериали. Да, но знаете ли, че те са всъщност поръчани пак от вездесъщия демон, Доган, за да убедят българското обществено мнение да подкрепи влизането на Турция в ЕС. Г-н Царят, разбира се, ни беше пратен от бившите служби, за да разбие единството на СДС. Приватизацията на г-н Костов - да не говорим. Във всеки български град, където съм правил терен през последните десетина години, идва моментът „Костов“, в който някой интервюиран многозначително ми посочва някой хотел и казва: „Това уж е на еди кого си, ама знаеш ли кой е истинският собственик?“.

Впрочем, лайтмотив на деветдесетте години беше думата „сценарий“, която изразява същото отчуждение от ставащото: разиграват нещо нагласено, режисирано, неистинско; нещо, в което не участваме. Разбира се, имаме и мега-разкази за падането на режима, организирано от самия него. Комунистите трупат пари и стават капиталисти, но това само ги прави повече комунисти. Така е и с евреите през 16 век в Испания: приемат християнството, стараят се да се интегрират, но инквизицията ще ги мъчи да си признаят, че се преструват.

Е, наистина, Сатаната, който обича да се вселява в невинни създания, днес е позагубил своята актуалност. Разконспириращата нагласа е възпитана от комерсиалните медии, които нагнетяват емоции, за да продават продуктите си. След по-безгрижното MTV-поколение на сцената излезе Дискавъри-поколението, забавлявано с шеметни разкрития и бомбастични хипотези, които заместват сериозното разсъждение: за извънземните, за края на света, за странни паралели между народи, за потайни катастрофи и какво ли не още. Логиката на подобно науковидно забавление е, че винаги има някакъв заден план - нещо, което официалните власти крият, нещо удивително, което можем да разкажем на приятелите си. Най-важно е бързо да се скочи до обобщението за всичко, винаги.

Подмолно, потайно, потулено

Vertrauliche Akten geheim Akte vertraulich Aktenordner

Усещането за конспирация е присъщо на безпомощните хора, пише Ивайло Дичев

Разбира се, политиката е сценична дейност: при демокрацията онзи, който иска да управлява, няма други позволени средства за въздействие освен да ни сугестира с поведението си - гнева и симпатиите си, увереността и тембъра на гласа си. Няма как публичният дебат да мине без известна доза анализ на „изразните средства”, както казват в училище. В България обаче политическото театрознание замества дебата по същество. Президентът ни казва нещо, а телевизиите се надпреварват да канят специалисти по пиар, които да анализират не какво, а как говори. Как може подобна тясно-професионална тема да интересува хората? Ето моя отговор: естетическият анализ ни разтоварва от нуждата да влезем в диалог с политика насреща, да спорим с него. И това се случва не само при гаф като този с Колорадските планини. Нека вземем за пример предстоящите избори: истински „печените” анализатори, социолози и общественици ще обсъждат всичко друго, но не и съдържанието на дебата. И всички ние тайничко ще злорадстваме, защото ще се затвърждава убеждението ни, че ставащото не е реално. И ще можем спокойно да си допием бирата.

Усещането за конспирация е присъщо на безпомощните хора, които се чувстват изключени от това, което става. В тотално объркания свят на малкия човек има едно сигурно нещо, за което да се хване: всичко е много по-лошо, отколкото изглежда, всичко е нагласено от едни всемогъщи хора, които са безкрайно далеч от него. Нека не забравяме обаче, че подобно усещане има и една позитивна страна: гражданинът-телезрител се отървава от необходимостта да действа, да се бори, да отстоява позиции. „Постановката” е нещо, което пасивно наблюдаваме, запазвайки своята достолепност. Да ме управляват както щат, тяхна си работа!

Автор: И. Дичев; Редактор: Д. Попова-Витцел

Текстът е публикуван на страниците на в. „24 часа

Редакцията препоръчва

Реклама