Д-р Любомир Канов: ″Хората, които бяха призвани да се преборят с комунизма, нямаха въображение и достатъчно опит със злото″ | Новини и анализи от България | DW | 22.10.2019
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

Д-р Любомир Канов: "Хората, които бяха призвани да се преборят с комунизма, нямаха въображение и достатъчно опит със злото"

Българският народ може да се сърди само на себе си за това, че избира за свои лидери "лузъри", казва 30 години след началото на промените психиатърът д-р Любомир Канов в интервю за ДВ.

Д-р Любомир Канов е психиатър с висока професионална репутация в САЩ и писател, чиито произведения са превеждани на английски, немски и чешки. През 1977 г. той е осъден за "подривна дейност срещу социалистическия строй" и излежава присъдата си като политически затворник в Старозагорския затвор. През 1984 г. успява да емигрира. След падането на комунизма участва активно с текстове и публично изразени дясно-консервативни позиции в обществено-политическия живот на България.

Д-р Канов, как бихте дефинирали комунизма, така както се установи в България за 45 години – като революция на бедните, модернистичен проект в "човешки материал", възмездие за участието на страната в Тристранния пакт, пореден исторически реверанс към Русия, германска идеология, с която руснаците злоупотребиха, мафиотизирана форма на управление?

Д-р Любомир Канов: Ако изключим злощастните исторически обстоятелства, предшестващи установяването на комунизма в България – в частност развитията на Източния фронт, натискът по линията на украинските армии на маршал Толбухин на югозапад към нашата родина, то останалите варианти на установяване на комунистическо господство по-скоро биха останали в сферата на теоретическите предположения и немощните левичарски мечти. Не че нямаше почва за вечното класово озлобление или за толкова съблазнителния пролетарски призив за експроприация на онова, което несправедливо е станало притежание на чорбаджиите. Но този призив вероятно би бил обречен без помощта на руските танкове и на американските  студебейкъри, върху чиито корпуси нахлу комунизмът от североизток.

Другояче обяснено, елементите на насилствена модернизация след войната, дипломатическата, а вероятно и завербуваната геостратегическа безпомощност и бездарие по време на драматичните събития непосредствено в дните преди 9.IX.1944 г., както и национал- и интернационал-социалистическата идеология, завладяваща Европа и света през първата третина на ХХ век, бяха идеологическият пълнеж на историческото ни злощастие. Не мога да пренебрегна и елемента "мафиотизирана форма на управление" на обществото по време на комунизма, тъй като в комунистическата власт по принцип и по начин на установяване и упражняване, от самото ѝ начало се съдържа криминален нагон, прикрит като разпределителна справедливост по отношение на чуждата собственост.

За какво бяхте подложен на репресии и бяха ли те законни от гледна точка на действащата тогава нормативна система?

Д-р Любомир Канов: Добре, нека да наречем това, което комунизмът извършваше над народа ни с учтивата дума репресии. В тази така обтекаема дума има нещо физикално - нещо като Закона на Бойл-Мариот: упражняваш налягане над човека или обществото и то пружинира съответно. Нормативна система? Само този, който не е минал през перверзията на тази система, през нейните следствени методи, може да говори за законност по онова време. За да не бъда многословен, бих определил тогавашната моя, всъщност смислена, невъоръжена и ненасилствена критика на социалистическото общество, като проява и елементарно отстояване на собственото ми човешко достойнство срещу повсеместната дълголетна лъжа. По време на 60-дневното ми следствие за антинародна дейност в килиите на "Развигор", които днес малцина могат да си представят, на мен ми беше отказана дори писалка, с която да записвам отговорите на уродливите въпроси на следователя, започващи с предговора "Обвиняем Канов, какви клеветнически твърдения сте отправяли пред своите приятели за неизпълнение на Хелзинкските споразумения от страна на НРБ..." и т.н.. Всеки днешен престъпник има неизмерими права в сравнение с тогавашните клетници в килиите на ДС, които възразяваха срещу комунизма. Дължа да отбележа, че тогава около нас нямаше нито един от сегашните активисти на Хелзинкския комитет. А някои по възраст биха могли да бъдат, но не бяха. Не знам с какво толкова са били заети тогава, че да не застанат с плакати пред Съдебната палата в наша защита. Днес ми се виждат твърде авангардни, твърде заети и дори много смели хора? Не е ли така?

Къде ви завари свалянето на Тодор Живков? Изненада ли беше то за вас? Как оценявате това събитие 30 години по-късно?

Д-р Любомир Канов: По това време аз се грижех за своите пациенти в болницата "Кабрини" в Ню Йорк и се справях с нелекия си живот на новоамериканец, а и на нов лекар в Ню Йорк. Това събитие ми се стори невероятно, но всъщност не чак толкова. Преди тази знаменателна дата бях намерил начин да чета "Огоньок" и други руски издания, които бяха достъпни на едно-две места в Манхатън. За мен беше ясно, че е въпрос на месеци Живков да падне, без да споменавам възторга си от това, че наистина се случи. Малко бях изненадан от жилавостта на режима и от това, че в СССР доста преди тази знаменателна дата имаше порив към истината и към развенчаване на комунизма. Поне тогава това изглеждаше като началото на края на комунизма.

Как си представяхте бъдещето на България – след 10, 20 или 30 години?

Д-р Любомир Канов: Естествено, че бях наивен. Моят приятел Филип Димитров, фин, просветен и честен мъж, след началната конфузия при първите избори, спечелени от комунистите и признати от Желю Желев, при вторите спечелени "с малко, но завинаги", не прие моите съвети, че ако не успее да се справи с ДС, те ще му махнат главата много скоро. Мисля, че той не разбираше това толкова добре, колкото ние, хората, минали през килиите на ДС. Има едно разбираемо високомерие на онези в реалната политика, спрямо такива като нас, които са "огорчени" и следователно загубили здравия си разум и обективност по отношение на ДС и комунизма. А не трябваше да е така. Трябваше да знаят с какво и с кого си имат работа. Да, платиха някаква политическа цена, но огромната цена я плати недъгавият български "преход".

Споделяте ли мнението, че комунизмът в България през 1989-а не пада, а само започва да се трансформира? Ако е така – какво трябваше да се случи, за да падне наистина?

Д-р Любомир Канов: При така зададения въпрос отговорът е лесен. Комунизмът, ако приемем, че той е всъщност победата на подлостта и на престъпността, не падна истински - той успешно се трансформира. Истината е, че първо, комунистите успешно избиха и генетически унищожиха онези, които биха били техните граждански и стопански конкуренти. След това те безпрепяствено управляваха цялата страна и я опасаха с доносници и хора със слаби нравствени устои. Оцелелите трябваше да правят компромиси. Всички трябваше да правим компромиси, защото българският комунист произлизаше от ниските и некултурни слоеве на обществото и се отличаваше с особена балканска безмилостност и съветски геноциден ноу-хау. Подкрепена, разбира се, от съветските танкове и от всеобхватната тайна полиция.

Кои, според вас, бяха най-големите грешки, допуснати от СДС, в резултат на които той не успя да се възползва от историческия си аванс и да предопредели развитието на страната?

Д-р Любомир Канов: Винаги съм твърдял, което сега звучи почти нелепо, че хората, които бяха призвани да се преборят с комунизма, нямаха въображение и достатъчно опит със злото. Т.е., те не можеха да разпознаят, поради врастването на комунизма в тъканта на т.нар. народ, отровните и развращаващи цветя на привидно хрисимите, знаещите езици псевдо-западняци и цялото подземно коренище на вездесъщата система от подмолно управление чрез всеобщи зависимости и тайни силови линии, които управляваха почти всички, считани за елит.

Имате ли лични впечатления от участниците във възобновения политически живот в България след 1989 година? Виждахте ли в него място за себе си?

Д-р Любомир Канов: Освен моя наистина доблестен приятел Филип Димитров (когото съм критикувал искрено по някои от горните причини), не познавам почти никого, считан за политически значим фактор в нова България. Не съм врял в компота на политическите битки през последните три десетилетия – следил съм ги с нещо средно между недоумение и бързо спадащ ентусиазъм, но с голяма и не съвсем реалистична надежда. Съвсем обективно, виждах себе си като човек, по-скоро принадлежащ към миналото, да кажем като помнещ човек, но не и като някакъв нелеп вариант на неуморимия троцкист Бърни Сандърс, който иска да подобри човечеството в някакво хем близко, хем необозримо бъдеще. 

Бихте ли могли на направите обобщаващ психологически портрет на сините политици от първите години – на мотивите и травмите им? Кои от тях ще (трябва да) останат в историята?

Д-р Любомир Канов: Донякъде с лека ирония към собствената си способност да правя професионално психологичен портрет на политици и в още по-малка степен на техните мотивации и травми, ще кажа, че ако става дума за травми, то те са някак взаимни. Обществото понасяше травми от собствения си недодялан избор на нелепи фигури, а те, на свой ред нанасяха удари с гега или с тояга върху безропотната и твърда глава на своя, да кажем, електорат.

Не искам да говоря за покойници, но знам за огромен национален сбор от гласове в полза на паноптикум от байганьовци, ченгета и хора, чиито образи незабавно се изличават от масовото съзнание, просто защото над него тегне като бухлат облак прословутата българска амнезия.

Човешката страна от отварянето на архивите на ДС – как се справяте, когато разберете, че някой, когото сте приемали за близък, се окаже бивш агент?

Д-р Любомир Канов: Няма как да се справи човек с това. А и защо ли онзи, който е обект на доносите, трябва да се справя с тях и с техните автори? Не е ли това въпрос на съвестта? Как си седнал удобно, извадил си пишещата си машина "Марица", сложил си лист хартия и след това методично си описал какво твоят "приятел" е казал по въпрос, който сте обсъждали. Как след това си си сипал едно уиски и си редактирал текста си, за да блеснеш с компетентност пред водещия офицер (полуграмотен селяк, вероятно)? А и защо си го правил? За някакви все пак мизерни придобивки, като да пътуваш до Франция, например, и да се озърташ като крадец какво да си купиш с няколкото контрабандни долари?

Аз имах такъв приятел и, честно казано, го обичах, той имаше много качества. Но се беше продал и смяташе, че е изиграл системата, за да преживее този живот по-добре. Разбрах много години по-късно какви ги е писал за мен. Казах му, че съм узнал за това и се разделихме завинаги. Той вече не е жив, аз още съм. Но помня тъгата, с която се разделихме. Това беше години след като той е можел да ми разкаже своята история. Комунизмът беше вече паднал. Но на моя упрек, че не ми е разказал истината, през 1998 година той ми отговори: "Любо, нямах право да говоря". Лоялността към истината и към приятеля, за когото си писал сведения, се оказаха по-маловажни от омертата. Всъщност, не знам дали не е сторил някому по-големи злини, отколкото на мен. Или на себе си. Не знам къде се скита сега душата му, дали ще я срещна някога някъде. Дали ще го попитам: How do you feel? Like complete unknown? Like a rolling stone? (Как се чувстваш? Като напълно непознат? Като скитник?) Колко подъл живот живяхме всички заедно и поотделно... А можеше да бъде другояче.

Вие сте от старата политическа емиграция – как преценявате политическия аспект на новите емиграционни вълни: като доказателство, че България вече е свободна, или като бягство заради това, че продължава да не е?

Д-р Любомир Канов: България не е напълно свободна, но едва ли някога е била по-свободна от сега. Няма по-голям индикатор на свободата от това, че ако пожелаеш, можеш да напуснеш завинаги. Или да се върнеш. Това е нечувана свобода за нас, някогашните пътници към отвъдното, тръгнали без надежда да се върнем някога. Мнозина заминават заради хляба, не заради свободата, но това е също довод.

Как виждате България днес – 30 години след свалянето на Живков? С какво ви привлече, за да се върнете от САЩ?

Д-р Любомир Канов: Аз колкото съм се върнал, толкова и не съм. Моето място е там или тук, където е сърцето ми. Аз много обичам Америка, мисля, че съм ѝ отдал най-добрите си години, както и най-доброто от знанията си. Америка оцени моите знания и таланти в професията, която избрах и неотклонно следвах. България не обича и не цени своите лекари и аз, макар че отдадох почти 13 години от младостта си на българската медицина, мисля, че това не беше истински щастливо време. Е, вярно, че част от това време бях и дърводелец в политически затвор, като враг на народа, но нейсе.

Не съм сигурен, че обичам целия български народ, ако има изобщо такова нещо. Но тук, в България, сякаш е моето място във Вселената и се налага да положа костите си сред онези, които преди мен са станали на прах в тази земя - моите родители, дядовци и прадеди. Няма как, редно е кръгът да се затвори.

На какво, според вас, се дължи засилващата се носталгия към времената на Живков и НРБ?

Д-р Любомир Канов: На това, че броят на "лузърите" в едно нормално общество, което не е било генетично и демографски увредено от комунизма, никога не би могъл да бъде толкова голям, колкото е сега у нас. Те са толкова много, че са представени внушително като електорална сила. Нашият народ може да се сърди само на себе си за това, че избира за свои лидери "лузъри". Но освен това народът избира политически представители и чалгари за свои културни изразители. А Живков е просто средното сечение и най-малкото общо кратно на тези две константи. За носталгията по него много допринася и правосъдната недъгавост и беззаконието, както и липсата на ясни правила спрямо престъпленията срещу личността. Което е изумителен парадокс, защото именно комунизмът беше истинският и най-голям враг на справедливостта.

 

 

Реклама