Другата истина за кръстоносните походи | Новини и анализи по международни теми | DW | 24.07.2013
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

От света

Другата истина за кръстоносните походи

Не друго, а рухването на Османската империя облъчва до днес стотици милиони мюсюлмани с омраза към Запада, твърди американският историк Родни Старк. В своя книга той разказва другата истина за кръстоносните походи.

Западноевропейците отдавна са признали „вината” си за кръстоносните походи. Днешният разказ звучи така: кръстоносците са били кръвожадни Божи войни, които с меч в ръка и с псалм на уста са разграбвали и опустошавали чужди земи. Рицарите са извършвали нечувани жестокости, които и до ден-днешен се помнят в страните, през които е минавал пътят им. Сред тях имало набожни християни и авантюристи, изкусители и изкусени, дисциплинирани войници и неуправляеми пълчища - всички те в продължение на две столетия преследвали една идея, която тъй и не се превърнала в реалност. Те първи завоювали задгранични територии за Западна Европа, а походите им оставяли след себе си диря от кръв и сълзи. В Европа сякаш съществува консенсус и по отношение на моралната интерпретация на кръстоносните походи. За повечето европейци те са по-голямо зло от Лова на вещици и Инквизицията. Кръстоносците и до днес се смятат за алчни и фанатични варвари, които ограбвали миролюбиви народи навред по пътя си. Именно те поставили началото на експлоататорската колониална политика.

1. Kreuzzug 1095/Peter v. Amiens

Първият кръстоносен поход продължава от 1096 до 1099 година

Другата истина

„Всичко това са глупости” - твърди американският изследовател на религията Родни Старк, който смята, че историята на кръстоносните походи може да се разкаже по съвсем друг начин. Според Старк, кръстоносците са били провокирани. И освен това те искрено вярвали, че са войни на Бога, които защитават правата вяра. Старк припомня за главоломния възход на исляма през първите му столетия и за настъплението на мюсюлманите към християнския свят.

„Кръстоносните походи са били предизвикани от ислямски провокации, от няколковековните опити на мюсюлманите да колонизират Западна Европа, от непрестанните нападения срещу християнски поклонници по Светите места”, твърди американският автор. А германският професор Каспар Елм описва ситуацията по следния начин:

„Източният християнски свят рухва под натиска на мюсюлманите. Ислямът навлиза в Испания и през Пиринеите се опитва да проникне по-нататък в Европа. През 711 година мюсюлманите вече са пред портите на Константинопол. Цялото Средиземноморие с островите Сицилия, Сардиния и Корсика е под ислямска власт. Тъкмо такава е политическата ситуация по онова време. След като губят премного територия, християнската църква и християнският свят като цяло се чувстват едва ли не притиснати до стената”, посочва проф. Елм.

Старк убедително описва как мюсюлманите завладяват Средния Изток, Северна Африка и части от Европа. И как по този начин се стига до сблъсъка между двете култури. Той припомня и за насилията, извършвани от мюсюлманите срещу християни и евреи в завладените страни, за кланетата на християнски богомолци по Светите места. Авторът обаче не премълчава и жестокостите на самите кръстоносци, например погромите срещу евреи в Рейнската област. В същото време Старк критично анализира историческите сведения за изключително тежките кръвопролития, извършени от рицарите при превземането на Ерусалим:

Palästina Geschichte Mittelalter Einnahme von Jerusalem Kreuzzug 1099

1099 година: превземането на Ерусалим

„Естествено, онази епоха е много жестока и кървава, но би било нелепо по отношение на нея да прилагаме днешните стандарти на Женевската конвенция. Освен това историческите източници преувеличават. Кой ли днес може да вземе насериозно описанията на Раймунд Агилски как рицарите яздели в море от кръв?”, пита риторично Старк.

А професор Елм добавя: „Историческите източници описват как кръстоносците успяват да преодолеят крепостните стени и нахлуват във вътрешността на града, в околностите на храма, където в този момент се е събрала голяма част от населението. Допускам, че там наистина е извършена кървава баня. Въпреки това сведенията за случилото се - както от ислямски, така и от християнски източници, очевидно са изключително преувеличени.”

Родни Старк добросъвестно проучва и подлага на критичен анализ някои от митовете, възникнали по онова време. Например за султан Саладин, който през 1187 година отново превзема Ерусалим. Историческите източници твърдят, че той свобождава многобройните си пленници. Поради този факт в очите на поколенията той се превръща в нещо като мюсюлмански джентълмен. Дотук добре, но дали това е всичко? - пита Старк и обяснява:

„След битката при Хатин той лично участва в клането на пленници от два християнски ордена, след което се отдръпва назад и наблюдава избиването на останалите рицари. Тъкмо по негово нареждане те са обезглавени - Саладин изрично казва, че ги предпочита мъртви, отколкото в плен. В свитата на Саладин са и няколко учени мъже, които горещо настояват да убият поне по един християнин. Те изваждат мечове и запретват ръкави, а Саладин доволно гледа от трибуната.”

Saladin-Denkmal in Damaskus

Паметник на султан Саладин в Дамаск

Раждането на Джихада

Професор Елм също смята, че превъзнасянето на Саладин е модерна конструкция, която се корени в годините на европейското Просвещение. Той има предвид най-вече прочутата пиеса на Лесинг „Натан мъдрецът”:

„Лесинг държал да представи Саладин като пример за толерантността на исляма. Такава нагласа не е изцяло погрешна, защото при превземането на Ерусалим Саладин наистина съзнателно е избягвал крайностите. Неговата исторически значима роля обаче е друга. Той успява да обедини ислямския свят, да му вдъхне солидарност, която в крайна сметка намира израз в идеята за Джихада, свещената война - като антипод на кръстоносните походи.”

Акбар Ахмед, специалист по ислямска история във Вашингтонския университет, формулира една теза, която звучи съвсем просто и има много привърженици: „Кръстоносните походи са рана в Арабския свят. Те са породили исторически спомен, който е жив и до днес: споменът за дълголетната агресия на европейците”.

Родни Старк се противопоставя и на тази схема. Според неговите проучвания, гневът на мюсюлманите заради кръстоносните походи се надига столетия по-късно - чак в началото на ХХ век. Старк твърди, че непосредствената причина за този гняв е всъщност рухването на Османската империя.

Редакцията препоръчва