До Лакатник и назад | Новини и анализи от България | DW | 03.05.2014
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

До Лакатник и назад

Цяла България коментира изгонването на сирийски бежанци от казанлъшкото село Розово. Татяна Ваксберг влезе в една селска кръчма до Гара Лакатник, за да чуе какво мислят за случая местните жители.

В една кръчма до Лакатник се побират всичките гледни точки към скандала в село Розово. Ще се сместят и на една единствена маса, стига да е за петима: поддръжник на сирийските бежанци („да идват!“), противник на сирийските бежанци („тука турски ятаган няма да стъпи!“), експерт по смяна на темата („мани, мани, глей какво време, как е в София?“), шампион на противоречивите мисли (“сирийците хич да не стъпват тука / горките хора, да идват да съживят района / тоя район няма съживяване“) и непременният за всяка компания мълчаливец (участва с усмивка).

Живот на село

Петимата са майстори, в момента пият бира, но инак работят „по една къща“ в близкото село Губислав – място, в което „вече няма кметство, а в Лакатник не му се води даже и архива“. „След 20 години сигурно ще го изтрият от картата“, прогнозира Георги, човекът с противоречията. По негови данни в Губислав живеят не повече от четири човека под 60-годишна възраст. Останалите получават пенсии по възраст („Колко да взимат? Я има, я няма по 180-200 лева на месец“), пазаруват от подвижния магазин, който идва в селото всеки четвъртък, лекуват се в здравната служба в Лакатник („9 километра са, минават ги с каруци, ако няма кой да ги закара“).

Дали е добре в такова село да дойдат сирийски бежанци? „Ти добре ли си, мадам“ - пита в отговор Иван, един от майсторите, който е именно от Губислав. „500 години ни е клал турски ятаган, писна ми вече, това няма да стане бе, жив турчин тука да не виждам!“ - отсича той, докато останалите му обясняват, че сирийците не са турци. „Не ми обяснявай бе“, гневи се Иван, „ние сме християни, тука само християни може да идват, истински, набожни“. Той самият признава, че ходи на църква „чат-пат“. Не, не е ходил миналата неделя. Няма да ходи и следващата. А дали ще приеме в селото сирийци, които са християни? - Иван дълго отпива от бирата, поглажда многозначително черната си брада, и после отново се сеща за ятагана. Георги набързо го строява да се разходи, да пие една вода и като се върне, „да го дава по-кротко“. Иван закратко напуска компанията. От съседната маса възрастен мъж се включва в темата на висок глас: сирийците са хора като нас, къде да идат?

Syrische Flüchtlinge in Bulgarien

"Те са хиляди, от война бягат, а ние за двама-трима бунтове вдигаме"

„И там има бандити като нас“

Ами като нас са, естествено, подхваща Румен от нашата маса, след като вече е отговорил на всички въпроси за сирийците с контравъпроси за прогнозата за времето. „И там има бандити като нас. Ей ме мене – обирал съм и фурната, и ТКЗС-то навремето. Не ме хванаха. И при тях има такива. То хората от това ги е страх“. Мъжът от съседната маса не се включва в този паралел: „не говорим за бандити, за хора говорим“. После посочва младежа до себе си и се заклева, че на тяхната маса е по-интересно, отколкото на нашата: там пие бира „младежта на Губислав“. Има предвид мъж на трийсетина години с кожено яке и тих глас, който се оказва негов браговчед („затова мислим еднакво по всички въпроси“). За разлика от нашата маса, тяхната била единна в следния призив: „Добре дошли, сирийски бежанци! Елате при нас!“

„Аз имам една къща, в която никой не живее, да идват“, обажда се в това време Димитър от нашата маса, който е от по-далечното село Заноге. Сигурно е разположено по-нависоко, защото оттам е успял да види Губислав по съвсем различен начин: „наблизо има туристическа хижа, пътят е асфалтиран, има много неща за правене, но няма хора“. В село Розово са постъпили „много лошо“ със сирийските бежанци, смята той. Изгонили са ги преди дори да ги видят, „сякаш предварително са знаели, че сирийците са лоши хора“. Димитър не знае защо хората се плашат, ако някой не говори български или ако ходи със забрадка. „Нали ако останат, и без да искат ще научат български? А могат да направят и бизнес, за всички ще е добре“.

Елате при нас. Търсим си съседи“

Какъв ти бизнес, като в Губислав нищо не вирее, селото не е вододайно, къщите са паянтови, от дърво и кал, няма кой едно училище да направи, спори Георги. Ами ако сирийците построят училище и отворят магазин в селото, това дали ще се приеме добре? В никакъв случай, отсича Георги: „Защо тоя бизнес не го направят българи, ами ще чакаме сирийците?“ - пита той. „Не е ли все едно кой ще го направи“, пита в отговор Димитър, и се сдобива с шеговито предложение: в село Заноге да „вземат 500 сирийци“, после в Губислав - „други 500“, а за Румен да оставят „една сирийка за икономка“. Как му е хрумнало, че сирийката е непременно икономка ли? Е, добре, може и шеф на фирма да е, примирява се Георги. „Тогава няма мърдане – началникът си е началник“.

Примерът с петстотинте сирийци междувременно е развеселил младежа с коженото яке от съседната маса. „Какви ти петстотин“, казва, „те са хиляди, от война бягат, а ние за двама-трима бунтове вдигаме“. Оказва се на 35 години, не е женен, няма деца, живее от „бизнес с животни“. „Добре ми върви, засега“. Хич не е и мислил да напуска Губислав с неговото спокойствие и чист въздух. Сложил си е сателитна чиния, хваща всички телевизионни канали, има интернет. Но дали не говори наизуст, като кани сирийски бежанци в своето село? Не, не говори наизуст, просто „иска да има съседи“.

Редакцията препоръчва

Реклама