1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Дисекция на българската злоба

Автор: Явор Фингаров, Редактор: Александър Андреев25 май 2011

Как да пиша за българската злоба, без сам да злобея? Това се пита Явор Фингаров в редакционния ни блог. Явор е от "випуск 2007", който - според него - масово бяга от родината. И с право...

https://p.dw.com/p/11MjW
Оцеляване на всяка ценаСнимка: Fotolia/posterdeluxe

Случи ми се преди около три години. Бяха мрачните времена на тройната коалиция. Онова управление, което конституира порнографията в политиката, създаде социален Франкенщайн и весело погреба каквото там беше останало от културата. Онова управление, което успешно прогони в чужбина голяма част от випуск 2007 - първия "европейски випуск". Наистина европейски се оказа. Експорт, екстра качество.

Сценката се разигра пред Съдебната палата - онова огромно здание, чиято функция за мен си остава загадка. Под фашистките сводове оранжевата нощна светлина меко оцветяваше снеговалежа, беше ужасяващо студено. Леко подпийнали, весело-нещастни, двамата с един мой приятел нижехме изящни па-де-дьо по враждебния лед. Беше време за раздяла. Той летеше към Берлин на сутринта, а аз след няколко дни - към Виена. Щяхме стандартно да се видим чак през лятото. Бяхме си приятелчета. Беше емоционално. Прегърнахме се, казахме си мили думи, което иначе рядко правехме. Пожелахме си да се пазим.

Злобата - основни понятия

Hass Symbolbild
Злобата като манталитетСнимка: fotolia

"К'во правите бе?! Да не би някой от двамата да заминава в чужбина?" - прекъсна ни някакъв ужасяващ индивид. Снегът се топеше по мазната му прилепнала коса и по изтърканото кожено яке. В ръката му пликче, от най-гадните и най-шумящите, които наскоро забраниха на територията на ЕС. Отиваше този човек някъде в студения град, а се спря при нас. В погледа му напираше дестилирана злоба. "Ше ти скъсам международния паспорт, бе-ей!" Устата му се изкриви, субектът се разкрещя. Небръснатото му лице се деформира от екстаз. Покрай устните изби лека пяна.

Аз и моят приятел го гледахме – така, както бихме гледали някого с женска цица на челото, примерно. Като изкопаемо. Моят приятел, спокоен като облак от сарказъм, отговори с хладния цинизъм, задължително нужен на човек, който един ден ще стане прекрасен лекар, завършил в "Шарите" Берлин. "Хе, та аз пътувам с лична карта!" Човекът с пликчето изпсува нещо там, под мустак, и потъна в заснежения град.

Не можете да си представите сблъсъка на тези два свята! От колизията се освободи толкова енергия, колкото от разцепването на атома. Война на световете: светът на човека с пликчето, който къса международни паспорти, и светът на човека, който пътува с личната си карта. Не можете да си представите...

Тук леко се сепнах, притеснение нахлу в главата ми. Спрях да пиша, налях си чаша Пино Гриджо и я изпих на един дъх. Загледах се към тъмната градина.

"Яворе, внимавай много! Нали знаеш колко трудно ще бъде да пишеш за злобата на българите, без сам да се озлобиш?! Знаеш, не си малък! Или ще се заровиш в жлъчен яд, или ще станеш плосък, патетичен и тъп, точно като някое ченге-интелектуалец, което само хаби хартията. Внимавай, приятелю! Или спри да пишеш!" Това ми каза, размахвайки пръст, моят Вътрешен Главен Редактор.

"Шефе, прав си, ох, колко си прав! Но мога да пиша човешки, няма да се поддавам на унищожителна злоба, няма да ставам плосък като лист хартия, няма да наричам никого хлебарка, обещавам ти. Сядам, сядам пред компютъра и тежка нощ ме очаква. Благодаря ти!" Отвърнах и - усмихнат, изпълнен с увереност - седнах и написах следното:

Kloschüssel mit Reisszwecken
Гадости на всеки километърСнимка: Foltolia/Alex Bayev

Радостта от чуждото нещастие

Българинът е оцеляващ вид. Нещо като изчезваща порода, защитена от Червената книга на Смисъла, само че точно обратното. Българинът оцелява на всяка цена, независимо кой сексуално се е възползвал от дъщеря му. Фиксиран в собственото си вегетиране-на-всяка-цена, той пропуска Големия Замисъл На Живота На Земята. Но това, естествено, е друга тема.

Когато житейската ти мисия е да оцелееш, а някой напише сюита за клавесин в ре минор, това няма да те възрадва, няма да те направи щастлив. Но тогава какво би те преизпълнило с подобни възвишени чувства, след като мисията ти е физиологичните процеси на тялото ти да продължат да се случват възможно най-дълго?

Верният отговор гласи: чуждото нещастие. Някой е умрял, хванал е трипер, изнасилен е, накълцан е ситно и е задушен с лук и червено вино. Това са новини, които радват на подсъзнателно ниво. Защото имплицитно носят ведрото съобщение, че ти оцеляваш, а някой там някъде или е спрял да оцелява, или оцелява, но вече доста по-некачествено. Замислете се: защо в българските медии има толкова много гадости? Ами защото the good news is the bad news.

Ако случайно някой напише нещо положително, хвалебствено и въодушевено, другите начаса скачат и започват да го псуват. За българина има нещо гнило във въодушевлението, веднага го застигат визии за орален секс и подкупи. Така е, защото чуждото въодушевление го боцка като трън в седалището. Защото въодушевлението е друго равнище, доста по-високо от оцеляването: въодушевлението е насочено към нещо положително. Въодушевлението е bad news.

To liste Pinnwand
Око за око...Снимка: fotolia

Шопът и златната рибка

Българинът сякаш е алергичен към истината. Ако някой напише нещо, което е вярно и/или посочи проблем, начаса се оказва гей, наркоман, алкохолик нещастник, а проблем като описания изобщо няма, всъщност никога е имало, българката е прекрасна, морална и никой никога не прави секс за пари, а на Запад е много по-зле, авторът е измикяр, и Костов е виновен за всичко...

В обществения дискурс казването на истини е немодерно, bad news, най-сигурният начин да бъдеш заплют. В единствената държава, където колите дават газ, когато на платното стъпи пешеходец, е нормално чуждото нещастие да бъде радост, а чуждото щастие да ражда злоба. Вица сигурно го знаете:

Хванал шопът златната рибка, извадил я от най-дълбоката позната му река, тоест от Искър. Златната рибка проговорила с човешки глас: "Ще ти изпълня едно желание, но да те предупредя: това, което поискаш, ще дам двойно на съседа ти!"

Мислил, мислил шопът и накрая рекъл: "Абе, извади ми едното око!" Тогава златната рибка се разплакала и отплувала по Искъра, после по Дунава, откъдето, срещу течението, емигрирала на Запад.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми