Дефицитите в ЕС изпъкват все по ясно на фона на присъединяването на България и Румъния

Действително можеше да се очаква по-дружелюбно посрещане, но чествано присъеудиняването към ЕС бе само в самите новоприети страни. И дума не можеше да стане за някакво сравнение с помпозните фойерверки и други спектакли във всички европейски столици, когато преди две години и половина бяха приети десет нови страни. А това изобщо не е свързано с обстоятелството, че този път се приемат “само” две нови страни. Нито пък с това, че става дума за България и Румъния. Макар и да има резерви и ограничения, защото в борбата срещу корупцията и организираната престъпност и от двете страни има още много да се желае. Обаче същинската причина за антициклона на настроението е друга.
Много от гражданите на ЕС изпитват усещането, че ще трябва да плащат от собствените си джобове сметката за разширенията на общността. Че евтина работна ръка от новоприсъединилите се страни ще се отправят на запад, защото сега най-сетне могат свободно да избират къде да живеят и работят. Същевременно западни фирми ще се изнесат на изток, защото там могат да произвеждат по-изгодно. И в крайна сметка, че ще се увеличи броят на безработните в по-старите и по-богати страни-членки. Не е учудващо, че се ширят подобни страхове, след като в крайна сметка все още нищо не се получава от декларираните намерения, ЕС да се превърне в “най-динамичното икономическо пространство” на света. Или ако използваме като пример Германия: икономическите гадатели могат и да твърдят, че долавят от статистиките си полъха на някакъв подем, но гражданите още не усещат нищо в поизтънелите си портмонета.
Към това се прибавя, че европейският кораб заплашва да стане неуправляем. С все повече членове става и все по-трудно да се взимат решение и да се върви стъпка по стъпка напред. Това проличава най-ярко при конституционния проект, който сега е в задънена улица след отрицателния вот на французи и холандци и никой не знае, как би могъл да бъде спасен. Про това ЕС има остра нужда именно от нов основополагащ принципен договор, тъй като действащият в момента /Договора от Ница/, всъщност вече не беше достатъчна рамка и за приемането на България и Румъния.
Да се излиза от ситуацията, усуквайки някак си, се превръща в начин на живот за ЕС: по отношение на датата за присъединяването на София и Букурещ вече бе взето решение още преди години. Само че за съжаление и двете страни не си бяха написали домашните до този ден. Следователно ЕС поставя новоприетите под мониторинг, което в крайна сметка не е нищо друго освен контрола, под който бяха до приема. Гаранции, че правителствата в София и Букурещ наистина ще подобрят статистиките си за престъпността, няма никакви.
Европейските политици не могат да спечелят доверието на гражданите с подобни импорвизирани разрешения. А работата е там, че без такова доверие, нито един политик повече няма да се осмели да заговори за “разширяване”.