″Дете, обещай ми, че ще се застреляш″ | Новини и анализи от Европа | DW | 08.05.2015
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

"Дете, обещай ми, че ще се застреляш"

Това е най-голямото масово самоубийство в човешката история - през май 1945, когато Хитлер е окончателно разгромен, хиляди германци посягат на живота си. Срам, страх и безнадеждност са три от причините за този феномен.

"Дете, обещай ми, че ще се застреляш" е заглавието на книга, която разказва за най-голямото масово самоубийство в човешката история. С нейния автор Флориан Хубер разговаря колежката Сара Хофман:

ДВ: В началото на Вашата книга, озаглавена "Дете, обещай ми, че ще се застреляш", става дума за малкото градче Демин в германската провинция Мекленбург-Предна Померания, където според Вашите разкрития след края на войната са се самоубили поне 1 000 души. Защо се насочвате тъкмо към Демин?

Хубер: В Демин феноменът на масовите самоубийства е особено силно изразен. Това се дължи и на географското местоположение на градчето, което се намира на нещо като полуостров между три реки. След като всички мостове били взривени, градчето било откъснато от света - никой не можел да избяга, включително и войниците на Червената армия, които превземат града на 30 април 1945 година. Освен местни жители, в Демин по онова време е имало и хиляди бежанци от Изтока. Градът просто се е пукал по шевовете. Хората са имали усещането, че се намират в капан, от който няма измъкване. Всичо това създава атмосфера, която в крайна сметка се оказва съдбоносна за стотици жители на града. Демин обаче не е единичен случай.

Florian Huber Autor

Флориан Хубер

Повечето местни хора изпитвали неописуем страх от навлизащата Червена армия. Това е обяснимо, като се има предвид, че в продължение на години хората са били "облъчвани" с нацистката пропаганда за онова, което ги очаква, след като врагът стъпи на германска земя. Руснаците били наричани "монголските орди", твърдяло се, че режат езиците на децата и им избождат очите, че изнасилват жените. Страхът е бил огромен, а и е бил допълнително подсилен от разказите на бежанци, преживели насилия от страна на червеноармейците. Затова мнозина са смятали, че смъртта е единственият изход.

ДВ: Само страхът от Червената армия ли е причината за масовите самоубийства? Каква е била ситуацията в западните части на страната, където навлизат британците и американците?

Хубер: Не, страхът не е единствената причина. Мнозина са били изпълнени с чувство за вина поради личната си замесеност в едно или друго и затова са се бояли от онова, което ги очаква след войната. Това усещане за край на света е витаело не само в Източна Германия, но и в цялата страна. Подобни примери съм намирал във всички населени места, които съм посещавал по време на разследванията си. Документирано е, че броят на самоубийствата в Бавария например, или в големи градове като Хамбург, силно е нараснал след края на войната. В целия Райх е имало масови самоубийства. И не са редки случаите на самоубийства на цели семейства.

ДВ: Каква роля е изиграл примерът на Хитлер, който се самоубива няколко дни преди да влезе в сила капитулацията на Германия?

Хубер: Ден след самоубийството му радиото съобщава, че "Фюрерът" е загинал героично в сражение с врага. Фактът, че той сам е посегнал на живота си, е бил държан в тайна. Удивителното обаче е, че митът за този "Фюрер", който наистина е бил обичан и почитан от много германци, умира още в първите дни и седмици след края на войната. В нито един от дневниците на хора от онова време, които съм чел, не попаднах на думи, които да изразяват някакво лично съжаление за смъртта на "Фюрера". Очевидно в ситуация, в която цяла Германия е стояла на ръба на пропастта, смъртта на Хитлер е била напълно безразлична на хората. Следователно няма нищо вярно в тезата, че със самоубийството си Хитлер е дал пример за подражание на германците. Масовите самоубийства нямат нищо общо с неговата смърт.

ДВ: Какви са били всъщност хората, посегнали на живота си? Може би предимно верни членове на националсоциалистическата партия?

Хубер: Поне в Демин успяхме да научим какви са били по професия въпросните хора. И установихме, че те не могат да бъдат сложени под някакъв общ знаменател - имало е всякакви хора: мъже, жени, деца, студенти, занаятчии, акушерки, служители, просто хора от всички социални слоеве. Убеден съм, че същото важи и за другите места в страната, където е имало случаи на масови самоубийства. Разбира се, сред онези, които са се самоубили, е имало и доста нацисти - хора, които са били лично замесени в престъпления, но те не са били единствените, които са сложили край на живота си.

Deutschland Gedenktafel Massenselbstmord in Demmin zum Kriegsende 1945

Паметна плоча, която напомня за стотиците жители на Демин, самоубили се през 1945 година

ДВ: Има ли някоя конкретна съдба, която Ви разтърсва особено силно?

Хубер: Особено ме потресе съдбата на Мари Дабс от Демин, която се е занимавала с търговия на кожи. От дневниците ѝ личи, че е била много жизнена и оптимистично настроена личност. Успявала е да се справи с много кризи, например по времето на Първата световна война, после е преживяла глада във Ваймарската република, световната икономическа криза през 1930-те години. След като мъжът ѝ е мобилизиран в армията, тя поема семейният бизнес в свои ръце и същевременно се грижи за децата. Тази жена със сигурност никога преди това не е мислила да се самоубива. Но в последните дни на войната тя се сблъсква с ужасяващи гледки по улиците на Демин, а в околните гори вижда труповете на десетки обесили се хора. Тогава я обзема страх и тя започва да търси отрова, за да се самоубие заедно с децата си. Дори такава силна и жизнена личност като нея в крайна сметка не е виждала смисъл да продължи да живее. Това много ме разтърси. Мари Дабс все пак оцелява, но само защото не успява да намери средство, с което да се самоубие.

ДВ: Защо и до днес се знае сравнително малко за тези масови самоубийства? Нима темата е все още табу?

Хубер: Този факт може да се обясни отчасти с обстоятелството, че в бившата ГДР например е било забранено да се говори за случаи като този в Демин, тъй като това е щяло да хвърли лоша светлина върху Червената армия. От друга страна това обяснение не е достатъчно, защото от Обединението на Германия вече са изминали доста години. Струва ми се, че мълчанието се дължи на нежеланието на германците да признаят, че за мнозина краят на войната е бил равнозначен и на лична катастрофа. Дълги години всичко се вкарваше в една схема, според която хората са били или герои, или убийци. Историята със самоубийците обаче доказва тъкмо обратното - че е имало много, много хора, които не са били нито извършители на престъпления, нито пък жертви или герои от съпротивата. Това са най-обикновени хора, които са сложили край на живота си заради екстремната ситуация, в която са се намирали.

Florian Huber: "Kind, versprich mir, dass du dich erschießt". Der Untergang der kleinen Leute 1945, Berlin Verlag

Редакцията препоръчва