Денят на Холокоста в България

В седмиците, които предхождат тазгодишния мемориален ден на Холокоста темата, която безусловно доминира в публичното пространство, е свързана с национализма, патриотизма и социалпопулизма. Това, че дебатите се въртят само около актуалните събития по повод уличните изяви на Атака и не отиват по-назад в историята лишава анализите от дълбочина и ги поставя в плоскостта на политическата конюнктура.

Нека днес се абстрахираме от конюнктурата и да споменем онова, което едни не искат да помнят, други забравят, а трети не знаят:

- На 1 март 1941 година България се присъединява към коалицията на Оста.

- Година по-късно се създава Комисарството по еврейските въпроси, което на 22 февруари 1943 година поема ангажимента да депортира евреите и според подписаното споразумение с Берлин първата пратка, която трябва да бъде изпратена в лагерите на смъртта включва 20 хиляди души. Според приетия план за действие, ешелоните трябвало да потеглят на 9 март от Кюстендил, където вече са били подготвени складове за събиране на евреите и вагони за тяхната евакуация.

- На 9 март сутринта делегация от Кюстендил, предвождана от подпредседателя на парламента Димитър Пешев се среща с министъра на вътрешните работи Габровски с искане депортацията да бъде отменена. Планът на Пешев успява, защото той намира най-елегантния начин, за да мобилизира мнозина влиятелни личности в българското общество, които не останали безучастни пред онова, което щяло да сполети техните съграждани-евреи.

Много са имената на достойните българи, които реагирали срещу подготвяната депортация. Наред с отделните личности и 44-та народни представители, специално внимание заслужава протестът на Българската православна църква - безпрецедентна за времето реакция срещу преследването на евреите с важни последици в българското общество. Известна е репликата на Пловдивския митрополит Кирил, който заявява, че ако трябва, ще легне на релсите, за да спре ешелоните, отвеждащи българските евреи на Запад.

Ешелоните с българските евреи не заминаха. Ешелоните с евреите от Беломорието и Тракия обаче пресякоха България и отведоха в лагерите на смъртта 11 343 души. Никой не застана върху релсите, за да ги спре… Така както никой не спря ешелоните, които пътуваха към Аушвиц, Майданек и Треблинка от Централна и Западна Европа.

Трябва да помним и едното, и другото. Защото няма друга европейска държава, изправена пред толкова тежки избори, в която християнски духовни водачи по абсолютно недвусмислен начин да са се обявявали в защита на преследваното еврейско население, така както се случва в България по време на Втората световна война. Навсякъде, където в годините след войната е бил споменаван този факт, съобщението е посрещано с учудване и изумление. Поведението на българските митрополити е в толкова видим контраст от поведението на европейския Висш църковен клир – и това се отнася както за Православната, още повече за Римо-католическата църква – че разказът за него не рядко е приеман като анекдот.

През март 2002 година Организацията за възпоменание и изследване на Холокоста “Яд Вашем” в Ерусалим провъзгласи за праведници двамата български митрополити Стефан и Кирил, за изключителния им принос в борбата за оцеляването на българските евреи през Втората световна война. С този свой жест “Яд Вашем” отдаде дължимото на ролята, която изигра Българската православна църква във всички етапи на този сюжет.

Съдбата на българските евреи по време на Втората световна война представлява забележително изключение от трагедията, която сполетя еврейските общности в стария континент. Тя трябва да бъде известна на световната общественост най-малкото поради две прости причини:

Първо, българският случай показва не в лабораторни, а в реални условия възможните механизми за противопоставяне на масовото зло.

Второ, разказът за този епизод от историята е нашият начин да напомним, че никой не е забравен и нищо не е забравено; нашият поклон пред жертвите на Хитлерова Германия и нашият израз на благодарност към праведниците, сред които се нареждат достойните българи. Искам да вярвам, че техните потомци днес няма да наблюдават мълчаливо червено-кафявите знамена, които все по-силно крещят по площадите.