Да не си момиче в ромската махала | Новини и анализи от България | DW | 28.04.2015
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Да не си момиче в ромската махала

В ромската махала на Видин жените с повече от две деца са по-скоро рядкост. Но не само защото парите не достигат. Има и друга причина, разказва нашата авторка Татяна Ваксберг, която живя един месец в махалата.

Не е хубаво да си момиче в ромската махала. Теди* трябва да го е разбрала много отдавна, след като не иска деца. По-точно - иска, но само ако са момчета, ама как се гарантира подобно нещо? Приятелката ѝ вече има едно дете, “за щастие момче”, но сега за нищо на света не искала второ (“ако е момиче, по-добре да са в чужбина, а те не искат да заминават”). За 30 дни в махалата срещам една жена с пет деца и десетки жени с по едно или две. Хората не искат много деца най-вече защото нямат пари. Но има и втора причина, за която не е прието да се говори, доверява ми Теди. Жените не искат да имат момичета. Страх ги е, че ще „произведат” потомство, което ще повтори нерадостната съдба на майките: брак на 14-15 години, отпадане от училище и от трудовия пазар, живот, подчинен на удобството на мъжа, ранно превръщане в баба. И така до безкрай.

"Тук животът ми е свършил"

“Аз съм на 35, а гледам двегодишно внуче”, казва ми Ани*. И досега не съм сигурна какво по-напред впечатлява в това изречение. Дали информацията, че една жена е станала баба преди повечето ѝ връстнички в Европа да са се замисляли за деца? Или все пак нещо друго: противоположният съюз “а”, който Ани внезапно включи в изречението на втората седмица от общуването ни, и с това за първи път изрази съжаление за преждевременното си препускане през живота. Дотогава разказваше историята без онова издайническо “а”, което разкрива личната ѝ оценка. Казваше го съобщително: “сега съм на 35; имам едно внуче”. Още седмица по-късно паднаха и последните задръжки - и дойде ред на многословния прав текст: “Непрекъснато повтарям на мъжа ми, че искам да заминем за Германия. Тук животът ми е свършил, вече съм баба, а още нищо не съм видяла от живота. Докато в чужбина ще мога да се развия, защото там жените работят, не са прислужници вкъщи”.

Феноменът, резюмиран от Ани, е известен под етикета “ранни бракове”. Понятие, несъвършено с това, че вместо да хвърли светлина върху причината, просто очертава съкрушителния резултат: хиляди деца и тийнейджъри са въвлечени в един живот, който всъщност не е за деца.

Редакцията препоръчва

Ромската махала на Видин предлага няколко отговора на въпроса защо хората се женят рано, но въпреки цялото им разнообразие коренът на злото изглежда един и същ - схващането, че жената дължи на мъжа своята непорочност. И че бракът трябва да изпревари “риска” тази непорочност да бъде отнета от друг.

“Казах на сина ми да бърза да вземе момичето, че да не му го отмъкнат под носа”, обяснява Иван*, възрастен мъж, с когото от време на време обсъждаме ролята на мъжа в брачния живот. “Не мога да си простя”, казва той на три пъти, преди да обясни: накарал сина си да се ожени за съседката, когато тя била едва на 13 години. Последвали няколко спонтанни аборта и съвет от лекар: половите контакти да се преустановят поне за една година. “Взехме снахата у дома, да я пазим, а синът тръгна по жени, нали си е момче”, казва Иван полуизвинително-полуразяснително. “И като заживяхме с нея, видяхме, че е дете. Като дете я гледахме цяла година, после още една. Синът ми се влюби в жена си чак като стана тя на 18, сега не можеш да ги отлепиш един от друг.”

Bulgarien Roma-Siedlung der Stadt Vidin

В ромската махала на Видин

"Просто взехме момичето"

Историята на Иван е илюстрация на прочутото “крадене на булка”, макар че той самият не използва тези думи. Убеден е, че “краденето” е остарял „ритуал”, при който мъжът отвлича жената и ако срещне съпротива, може да я изнасили - за да е сигурно, че си я е присвоил. Докато тук “няма такова нещо, просто взехме момичето”, казва Иван и с надежда в погледа очаква да потвърдя, че е прав.

“Моля ти се, кажи ми, че не си се съгласила с него” - възкликва новата ми приятелка Милена, когато научава за разговора. Според нея става дума именно за крадене, точно за крадене и за нищо друго освен крадене. Практикува се и до днес, макар и не със същия размах, а уязвими са всички момичета. ”И твоето ли?” - питам аз. Въпрос, който журналистически уцелва в десятката, но човешки не си струва уцелването за никой репортаж на света. Очите на Милена припламват, саморъчно свитата ѝ цигара се разлюлява между пръстите, лявата ѝ ръка започва да глади достатъчно добре изгладената покривка, а гласът ѝ изведнъж изтънява: “Престани” - казва. “Просто престани”.

Никога повече не я виждам толкова уплашена. Дори и когато едно от десетките бездомни кучета на махалата започва да ръмжи срещу нея в полунощ, с цялата очевидност на намеренията си. В разговорите, които водим по-нататък, установявам още една причина за този страх от “краденето”. Дъщерята на Милена е възпитавана в любов към свободата и вярва, че жената е господар на живота си. Дисидентски изградена конструкция, която няма нито държавен, нито общински, нито обществен съюзник. С мисълта, че можеш да се ожениш преди да си пораснал, се бори единствено кварталното училище, но там се учи само до девети клас. Борят се и влиятелните в махалата евангелски църкви, но те пък го правят с призив към самите момичета да не водят полов живот преди да завършат училище, защото девствеността преди брака е дълг. Свободата на жената е една толкова екзотична теза, че момичетата може и да лъжат, че са се омъжили рано по своя воля. Ако кажат обратното, ще си имат неприятности. Цялата среда е срещу тях.

Bulgarien Roma Getto Stadt Vidin

Една от протестантските църкви в ромския квартал на Видин

"Ами ако не се справя?"

Колко лесно е да станеш жертва на средата, научавам от още двама души - 23-годишна учителка, преодоляла средата с помощта на едно еманципирано и образовано семейство, и Жана, моя връстничка, която не е успяла, но сега иска “да върне времето назад и да стане журналистка”. “Какво те спря навремето?” - питам я аз. “Беше ме страх”, казва тя, докато върти в ръце фотоапарата ми и пита кое копче за какво служи. “Ако искам такива работи, трябва да не се женя, да си тръгна и да не разчитам на помощ оттук. Ами ако не се справя? Тогава ще си остана хем без работа, хем без мъж, хем без помощ.”

Водим разговора в неловка обстановка за толкова интимна тема - седнала съм с трима нови познати в едно от заведенията на квартала, а Жана минава по улицата. Каня я да седне при нас, но тя отказва: “Не че не мога да седна при вас, мога. Но искам да ви накарам да усетите ето това: при нас жените не могат да излизат вечер с приятелки и да ходят по заведения. Трябва да сервират вкъщи”. “Точно така” - хорово я подкрепя масата, на която седят както мъже, така и жени. Преди Жана да мине по улицата и да спре за няколко думи, „масата” ми е обяснявала, че спасението от “тази среда” е емиграцията в Германия. “Защо чак в Германия - питам ги аз - в нормална българска среда жените също ходят по кафенета, завършват училище и имат толкова приятели, колкото сами преценят”. Така е, съгласява се “масата”, но пък българите ти викат, че си мръсен циганин. Неприятно е просто, да се чудиш кое по-напред ти е проблем. По-добре в Германия, там и двете ги няма...

*Имената са променени от редакцията

Реклама