Да кръстим улицата на Алеко - или на Азис? | Начало | DW | 09.02.2012
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Начало

Да кръстим улицата на Алеко - или на Азис?

Реклами на задни части, на вафли и на табуретки: на Калин Терзийски пак му е дошло до гуша. И затова пита: на чалга звезди ли са кръстени улиците, по които вървим - или на писатели? И как ли ще се казват улиците ни утре?

Винаги съм изпитвал естествен и дълбок респект от идеята за Писателя. Брадат човек, тежък човек, хубав човек – това е Писателят в моята глава. Той е мъдрец, висша сила, владетел на особени духове, повелител на странни магии. Когато си помисля за Писателя, чувствам се като момченце, което ей сега ще се хване за пеша на домашното му кадифено сако. Или на дневната му пижама!

Представете си Писателя! Какви неща има в джобовете! Хартийки и тютюн! На хартийките има записани такива мисли, които могат да променят света. Или вече са го променили. Тютюнът е от старата му лула. Страшно и непосилно съм мечтал да се слея с тая моя представа. И изведнъж – оглеждайки се – разбрах, че ако не съм се слял, поне съм се доближил много до нея. Аз съм писател – тежък и брадат, в джобовете ми има хартийки с мисли. Ако още бях дете – бих се харесал.

Каква досада!

Аз съм писател, който е попаднал в една враждебна за писателите обстановка. В една среда, в която няма такива същества, като него от детството, които да са готови на истинско трепетно възхищение към Писателите. Попаднал съм – движейки се във времето – в среда, в която писател не означава нищо друго, освен човек, който пише някакви неща. Досаден човек. И се чувствам странно и неуютно. Като някой, който е изминал дълъг път, за да пристигне някъде, а когато е пристигнал, там е нямало нищо. Само сухи камъни.

Symbolbild Bücherregal mit alten Büchern

Писателят - обезценен и прашасал

Мисля си: Защо ли се случи така, че тъкмо когато реших да стана писател, в моята страна (пък и в света) Писателят престана да е нещо важно и особено? И мисълта ми се насочва към куп разговори. Разговори с умни хора, близки мои хора, в които съм усещал да прозира причината за това обезценяване на Писателя. Първият разговор, който ми идва на ум, беше с моя брат.

Моят брат. Той е крупен производител на мебели. В своето минало беше геофизик. Като повечето българи. Българите са геофизици, захванали се с производство на мебели. Или патоанатоми, трансформирали се в шофьори на таксита. Или генерал-майори от ВВС, станали обикновени квартални пияници.

Но има една особена, необикновена подробност. Моят брат е един от най-талантливите български разказвачи. Преди години издаде книга с разкази. Много добри разкази. След това спря да пише сериозно, защото да управляваш бизнес с мебели не е шега работа. И тая работа не позволява край нея да виреят и разни други плевели. Като писането.

Един ден моят прекрасен брат-разказвач, ядосан от това, че книгите му не могат да се намерят по книжарниците, каза (съвсем компенсаторно, според мен, за да си повдигне самочувствието): "И Калинка, да знаеш, да се направи една табуретка е много, ама много по-сериозна и трудна работа, отколкото да се напише един роман!" Каза така и ако не беше възпитан геофизик, щеше да се изплюе на пода.

Табуретката, братко! Табуретката!

Застинах с увиснали ръце насред стаята и не знаех какво да кажа. Не му се разсърдих. Стана ми тежко, тъжно и някак опустошено. Защото брат ми не беше какво да е! Той беше стълб на обществото. На българското общество. Богат човек. Умен, начетен и просветен човек. И той казваше: Табуретката...

След година може би, когато започнах много често да се появявам по телевизията (най-вероятно заради оная медийна инерция, която се свежда до „колкото по-известен – толкова по-известен”) - та тогава един от най-добрите български писатели каза: Ти стана неприлично известен за писател! Той го каза с изключително мил тон и аз бях сигурен, че го казва не като укор, а повече от възторг и учудване. Той беше съпричастен с моите успехи по един красив, благороден начин. И ми се радваше.

Но след минути, когато се замислих върху същината на думите му, посърнах. Какво излизаше? Че дори за моя събрат-писател, Писателят не биваше да е особено известен. Ако станеше много известен, беше неприлично. Тоест, по някакъв начин и за него табуретката беше много повече от романа. Много повече. Дори за него.

Защото той виждаше всеки ден реклама на разни табуретки. На разни вафли. На задните части на фолкпевици. На задните части на фолкпевци. Виждаше потресаващата известност на слаби политици. На престъпници. И не казваше ни в един миг: Те са неприлично известни!

Eine Strassenszene in Sofia

Голотии на всеки метър

Трети път една телевизионна журналистка ми каза: Стана популярен почти колкото чалга звезда! Поспри се с тия изяви! Но аз вече бях доста обръгнал. Засмях се и й казах: Виж, сладка моя! Смятам да стана и доста по-известен от чалга звезда. Гледай си работата!

Град Син Сити, улица "Глория"

Но след това отново се замислих. Прав ли съм да бъда така агресивен? Не е ли по-добре Писателят наистина да се заслуша в гласа на времето? И да открие, че сега не е Неговото време. И да наведе глава. И да посърне в глухота и свита, спаружена неизвестност? Но накрая, след дълги размишления, реших да кажа на всички тези, които цитирах, следното:

Скъпи мои. Когато вървите из всеки един град на света. Когато вървите из всеки един град в България. Вие вървите по улици, кръстени на писатели. Няма нито една улица, кръстена на чалга звезда. Нито една на производител на табуретки.

Тук става въпрос, мили мои, за това кое ние ще изберем за ценност. И дали въобще нещо ще изберем за ценност. Ние изграждаме днес, точно сега, своя трезор с ценности. Тия ценности, на които ще наречем улиците си.

Наистина ние избираме. Никой няма да ни каже кое е ценно и кое - не. В тоталитарната държава това е лесно: някоя височайша дървена глава отпуска юздите на просташките си вкусове и нароява ценности – по свой образ и подобие. Но сега ние ще избираме кое е ценност и кое - не. Сега ние избираме на табуретки или на писатели ще си кръщаваме улиците. Или на чалга звезди.

Автор: Калин Терзийски, Редактор: Александър Андреев

Редакцията препоръчва