Да, ама София не е България | Новини и анализи от България | DW | 31.05.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Да, ама София не е България

Онези там софиянци с тяхната надменност и техните привилегии: това напрежение между провинция и столица витае от десетилетия. Сега то неусетно се пренася по оста България-чужбина. Ивайло Дичев обяснява защо:

Един от лайтмотивите на политическия ни живот гласи: „София не е България“. Смисълът е, че онези на жълтите павета живеят в друга реалност и нямат никакво право да се представят за лидери на нацията. И затова лидерите неизменно намират повод да подчертаят, че са от другаде. Премиерът Борисов, например, се подвизава в публичното пространство не като софиянец - хитро е измислил да бъде жител на Банкя (квартал на София от поне 20 години). Аз също помня как в младостта си неведнъж съм казвал, че съм от Лозенец, за да не дразня хората от едно или друго далечно място.

Шепата десни политици, които се хвалят с детство в центъра на София, бързо бяха маргинализирани от избирателите. Надменността им изпъкваше още повече покрай обстоятелството, че за разлика от народни хора като Цветанов или Миков, те не обичат да ходят да се тупат по гърба с народа по села и паланки. Около протестите през 2013 година на подобни надменни софиянци им излезе прякорът „умните и красивите“. Това допълнително засили недоверието, макар борбата да се водеше уж в интерес на цялото общество. Да, ама София не е България.

Редакцията препоръчва

Не е ли логично да мислим, че образованите, привилегированите може би ще управляват по-добре? В България тази логика не работи, искаме управниците да са като нас - хора от народа. Важното е не да си компетентен, а да си от нашия край. Ако политикът се е озовал в София, той непременно трябва си има родно място (София очевидно не може да е такова) и периодически да се връща там по празници и събори. Някакво изключение беше националният фантазъм Симеон Втори, но и той беше само за кратко. Софиянците дори не са някаква аристокрация - единственото, което отличава това „голямо село“ от останалата България, са привилегиите, които са си дали.

София и цедката

От времето на соца провинцията зловиди на София заради привилегиите на жителството. Комунистите бяха изградили същинско класово разделение между център и периферия по отношение на възможностите за работа, забавление и дори стоките, които можеш да намериш в магазините. Да получиш софийско жителство ставаше все по-трудно; половината го придобиваха, припълзявайки по корем покрай някой началник, а другите го получаваха, като успяваха да вържат някой софиянец за брак, което, както и да го гледаш, е още по-унизително. Цедката, която Западът беше сложил пред имигранти от Третия свят, София използваше по отношение на провинцията. (Постепенно тази система въведоха повечето големи градове.)

После жителството падна - това беше май първият акт на новоизбрания президент Желев. Но и до днес ще чуете софийски гласове, изнервени от автомобилния трафик или от нещо друго, които да казват, че то трябва да бъде възстановено. Вярно, днес всеки може да се засели в столицата. Но трябва да прескочи една доста висока икономическа бариера. Защото наемите и цените на имотите в столицата са в пъти по-високи, отколкото в провинцията.

Неравенството вече не е законово фиксирано, но продължава да съществува. Вземете средната заплата. През януари 2016 в София тя е два пъти по-висока от тази в Кърджали (1 226 срещу 662 лева). Изтичането на население и липсата на сериозна териториална политика довеждат до все по-голяма концентрация на ресурси в центъра, а оттук и до нарастване на едно „естествено“ неравенство. Към това трябва да добавим и обстоятелството, че в малкия провинциален град, да не говорим за селата, хората са много по-тежко овладени от новата феодална прослойка - бизнесмена и неговата любовница, кмета и неговия син. Медиите ни дават идея за този безпросветен ужас, който може да бъде овладян единствено чрез намеса на централната, т.е. софийска власт. Което кара местния да се чувства още по-зле: на всичко отгоре трябва да им се моля да ме спасяват от моите хора. „Градският въздух те прави свободен“, казва една германска поговорка. Разбира се, говорим за голям град, който да позволява анонимно съществуване без личностни зависимости. А единственият такъв град в България е май именно София.

Ивайло Дичев

Ивайло Дичев

Както беше със София

Вместо както преди да се мъчат да мигрират към столицата, днес хората от провинцията избират радикалното решение - направо в чужбина. Ще се учудите, ако разгледате разписанията на автобусите в малките градове. Директна линия Гоце Делчев-Милано, Видин-Атина. Поне две Софии вече живеят извън страната - някои се връщат, други си имат имоти в България и пращат пари на близките си, с трети се караме във Фейсбук. И неусетно напрежението между провинция и столица започва да се пренася по оста България-чужбина.

Защо ли? Защото се смята, че да си в чужбина означава да си привилегирован. Както беше навремето със София. Казано накратко: всички там са по определение по-добре от всички тук. Хората тук мечтаят за там, защото е по-интересно, печелят се повече пари. Хората, които са там, ни биват представяни за успели, блестящи, върху тях се проецират всевъзможни надежди, карат ни да се гордеем - и, парадоксално, този журналистически жанр започва да постига обратния резултат, да ядосва все повече нашите сънародници, имали лошата участ да останат тук.

В абстрактното „там“ влизат едновременно и Ню Йорк, и Калкута. Същото е, впрочем, и с представата за софиянеца, който може да е и от „Средец“, и от „Надежда“. Появилите се напрежения около гласуването на емигрантите са признак за новото противопоставяне вътре в нашата не съвсем втасала нация. Кой знае, след време кандидат-политиците навярно ще избягват да говорят за времето си в чужбина, за да не дразнят избирателите - бил съм малко в Париж, но само на екскурзия...