Дали Буш или Кери – НАТО е в упадък

Който иска да си самовнушава, че НАТО намерило нова сплотеност след разправиите за Ирак, ще се разколебае след посещение на централата на алианса в Брюксел. Несъмнено срещата на върха в истанбул в края на юни удари една нова хармонична боя и, както обикновено, междувременно вече 26-те делегации на страните-членки произведоха на безбройните заседания на съвети и комисии планини от хартия. Само, че едно нещо липсва и то е най-същественото. НАТО изгуби душата си. Много от, може би дори повечето от членовете на институцията смятат, че нейното просъществуване вече не е от централно значение за собствените им национални интереси.

Един висш служител на алианса го сравнява със стар, вече поочукан автомобил, който човек пази, докато върви донякъде, но от който е готов да се отърве, щом разходите по ремонта станат твърде големи. Понастоящем возилото още е от полза: ръководи около 6000 войници в Афганистан, добре или зле, но все пак поддържа известна стабилност в Косово и, ако се спазят дадените на срещата на върха в Истанбул обещания, по някакъв начин ще допринесе и за обучението на иракските въоръжени сили. Това все пак е нещо, нали? При все това, като се изключат пресно приетите източно-европейски държави, само малцина от членовете биха възприели като голямо нещастие, ако алиансът бавно премине в отвъдния свят – и от двата бряга на Атлантическия океан.

Политическите конфликти около иракската авантюра на Америка не предизвикаха кризата на най-преуспелия съюз в най-новата история, а я поприкриха. Нито САЩ, нито техните противници или привърженици, не са се опитвали да поведат във всъщност компетентния съвет на на НАТО обмяна на мнения преди, по време на или след войната. Те вече знаеха, че разнопосочните позиции не позволяваха компромис. Наистина междувременно администрацията на Буш помоли съюза като цяло за помощ, в драматичен контраст с високомерното съобщение от Вашингтон преди няма и три години, че съответната военна мисия решава, кой да участва, а не членството. Никоюй обаче не може да разпознае някаква основна промяна в мисленето на правителството на Буш, така че НАТО отново да се превърне в гръбнак на трансатлантическото партньорство. Ала и европейските правителства не демонстрират някакви подобни усилия. Комюникетата от срещите на върха са богати на думи и бедни откъм същина. Дори и ако страните-членки помеат, както в Афганистан, задължението за съвместна операция, трудолюбивият нов генерален секретар, бившият холандски външен министър Яп до Хоп Схефер, с мъка успява да събере оттук-оттам по някой и друг хеликоптер, малко специални части, просейки като мениджъра на обеднял футболен клуб, който се опитва да събере отбор.

НАТО изгуби душата си, защото алиансът след края на студената война наистина има успехи, с които да се похвали, но не издържа на решаващото изпитание: да осигури членовете му да идентифицират собствените си интереси и в бъдеще с добруването или бедите на НАТО. Че те не го правят, е затова потискащо, защото разобличава по-малко недостатъците на институцията, колкото късогледството на членуващите в нея. Няма спор, че понастоящем нито един от тези членуващи няма защо да се бои да бъде нападнат.

Ала НАТО бе и е нещо много повече от чисто отбранителен пакт. Както никоя друга институция НАТО символизира атлантическата сплотеност, която е незаменима за всяко западно усили за установяване на международен ред. НАТО открива пред Европа възможност за привилегировани отношения с най-могъщата страна в света и обратното – обвързва САЩ със задължения за консултации и сътрудничество с Европа. А освен това НАТо е и единствената организация, която в наши дни може да организира международни военни операции за още многото задачи, свързани със стабилизацията, които не предстоят.

Ето защо европейските правителства би трябвало да са побъркани, ако решат да рискуват всичко това вследствие на недостатъчната подкрепа за брюкселската институция. Да се гледа безучастно на упадъка е в най-добрия случай лекомислено, а в най-лошия – опасно. Вместо да се критикува правителството на Буш заради недостатъчна вярност към НАТО и да изчаква смяна на администрацията във Вашингтон, европейските правителство би трябвало, независимо от изборния резултат в САЩ, да превърнат благополучието на НАТО в своя собствена кауза. Това в никакъв случай на би означавало пълно подчинение на всички американски въжделения, а по-скоро сериозната готовност да се действа, НАТО отново да се превърне в мястото, където двата бряга на Атлантическия океан се борят за обща стратегия срещу опасностите на този свят, а по този начин отново да се докаже и жизнеността на атлантическото партньорство. От това и Америка надали би могла трайно да се отказва.

Вместо обаче да действат, повечето европейски политици свиват рамене. Това е най-лошия признак за най-опасната криза на НАТО.