Гневът на Путин и плановете на НАТО

Онова, което в действителност смущава Путин, е обстоятелството, че чрез участието си в американския проект Чехия и Полша се интегрират още повече в НАТО и сближават още по-тясно със САЩ – тогава за пръв път американски военни съоръжения ще се окажат разположени на територията на тези бивши сателити на СССР. Разбира се, по руските възражения трябва да се разговаря и да се направи всичко възможно за разсейването им. Но Москва трябва да приеме, че Полша и Чехия са две суверенни европейски държави, които са абсолютно независими в своите външнополитически решения.

Явно тъкмо това се удава така трудно на Путин. В контекста на усилията му да превърне отново Русия в световна сила, стояща на равна нога с Америка, той се стреми да усили руското влияние в някогашната съветска периферия. И най-вече: той се страхува, че Украйна, Грузия и Белорус могат да последват примера на източноевропейците и да се окажат под крилото на НАТО. Така че актуалният му гняв има превантивен характер.

Вътрешнополитическата криза в Украйна и вълненията в Естония показват, че Путин гледа съвсем сериозно на актуалните развития. Той иска да покаже на страните от бивщата съветска зона на влияние, че не могат да се противопоставят безкрайно на руската воля.

НАТО и ЕС бяха изненадани от офанзивата на Путин. В продължение на години те не проявяваха никакъв интерес към американските планове за изграждане на система за противоракетна отбрана и се отдадоха на илюзията за “стратегическо партньорство” с Русия.

Ето че сега Путин ги свари на терен, на който те нямат твърда опора. Тяхната безпомощност пролича много добре от начина, по който германският външен министър Щайнмайер реагира на заплахите на Кремъл. Щайнмайре предупреди да се избягва “спиралата на недоверието” – сякаш Русия и Америка имат еднакъв дял за изострянето на напрежението. Освен това в момента не само ЕС, но и американците направо засипват руската страна с допълнителни предложения за консултации и сътрудничество.

Всъщност тъкмо посейването на недоверие е дълбокият смисъл на странното поведение на Путин. В действителност той не може да се позволи нова оръжейна надпревара със Запада, защото няма никакъв шанс да я спечели. Той има по-големи шансове да продава оръжейната си техника по света – включително да помага за снабдяването на Иран с ракети, тоест да съдейства за създаването на проблема, който противоракетният щит цели да неутрализира.

Нито Европа, нито Америка нямат и най-малък интерес от нова оръжейна надпревара или каквато и да било друга форма на конфронтация с руснаците. Само че Путин се нуждае от измислицата за “враждебния” Запад, който уж искал да потъпче руската мощ и национална чест.

Войнствената риторика на Путин цели не на последно място да впечатли собственото население – предвид предстоящите догодина президентски избори, в които Путин няма наистина да участва, но би искал да инсталира на власт свой верен човек. Така наречената заплаха от Америка и НАТО е плашилото, на чийто фон Путин иска да се изстъпи като спасител на нацията.