Германски седмичници

Германските седмични вестници отделят внимание на две теми, които не са пряко свързани с актуалната политика, но имат своите политически измерения: автобиографията на бившия канцлер Хелмут Кол и скандалния филм за Исус на Мел Гибсън. И Ди Цайт, и Райнишер Меркур продължават да анализират убедителната победа на християндемократите в провинциалните избори в Хамбург. От двата вестника днес ще чуете обаче кратки публикации за събития извън Германия. Най-напред Ди Цайт за скандала с подслушването в ООН:

Логично е да се предположи, че ако Джордж Буш или Тони Блеър искат да питат нещо Кофи Анан, могат просто да му се обадят по телефона. Защо тогава са всички тези компрометиращи истории с подслушване? Та нали преди Иракската война ГС на ООН изобщо не криеше своите убеждения? Тъкмо това обаче може би е накарало Буш и Блеър да го подслушват. Защото според Анан грешка беше не само интервенцията в Ирак без мандат от ООН, но и цялостната превантивна стратегия на САЩ. Всичко това, гневеше се той, сякаш е според законите на джунглата. От гледна точка на Вашингтон прекалено миролюбивият шеф на ООН нарочно изпрати тъкмо добродушния Ханс Бликс в Ирак, за да оценява реалната заплаха. Тоест, привържениците на войната имаха достатъчно основание да се опасяват, че противниците на войната биха могли да манипулират в свой интерес информациите за оръжията за масово поразяване. А конкретно Буш и Блеър навярно са разсъждавали в ключа: след като ние манипулираме, защо и другите да не манипулират? САЩ, Великобритания и останалите страни-победителки във Втората световна война заедно поддържат една мощна система за подслушване. В рамките на Ешелон цари геостратегическо разделение на труда: всеки участник подслушва там, където има най-добри възможности. Англия разполага със собствена станция за комуникационни сателити и това обяснява факта, че американците са помолили британските специалисти за помощ. Дипломатите в Ню Йорк не са изненадани от аферата. Те отадвна знаят, че не бива да говорят поверителни неща в своите кабинети. Подслушването явно вече е обичайна пректика, но това не го прави по-добро, защото дипломатическите щети са доста по-големи от политическата полза.

След този коментар в Ди Цайт - вестник Райнишер Меркур за положението в Ирак:

С почти смъртоносна сигурност след всяка крачка напред в Ирак следва и терористична контраатака. Който и да стои зад последните атентати, очевиден признак на слабост е фактът, че терорът все по-често се насочва към цивилното население, и все по-рядко - срещу окупационните войски. И обратно: признак на сила е постигнатото конситуционно споразумение между шиитите, арабските сунити и кюрдите, с което се гарантира свободата на мнението, на печата и на събранията, както и свободното практикуване на религията. Една четвърт от местата в Националното събрание е запазена за жени - по-малко, отколкото искаше лобито на жените, но значително повече отколкото във всеки други арабски парламент. Освен това кюрдите и занапред ще могат автономно да решават въпросите, които засягат само тях. Наистина, ислямът остава държавна религия, но не и единствена основа на законодателството - това Западът може да преглътне. Подобни решения, които оставят достатъчно порстор за разумно тълкуване, има в афганистанската конституция и в проекта за палестински основен закон. Защото, нека не забравяме, че Коранът не налага нито забулването на жените, нито полигамията, нито пък абсолютната забрана на алкохола. Не по-малко важно от самата конституция е създаването на независима правосъдна система, която да проверя съчетаемостта между исляма и законите. Казано другояче: в Ирак не бива да възниква някакъв Съвет на пазителите на конституцията като този в Иран. И накрая: западните държави трябва да попречат на налагането на Шериата като принцип в наказателното право. Защото нито една държава, която членува в ООН, не бива да подлага своите граждани на бой с камшици или на пребиване с камъни.