″В Чернобил ни е най-хубаво″ | Новини и анализи от Европа | DW | 25.04.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Европа

"В Чернобил ни е най-хубаво"

След аварията в Чернобил през април 1986 от района са били евакуирани над 115 000 души. Някои от тях така и не са могли да прежалят родното си място и са се завърнали въпреки рисковете. Анастасия Магазова ги посети.

Мария Прокопиевна се е завърнала в дома си в Чернобил

Мария Прокопиевна

През 1986 година някогашният многохиляден град Чернобил опустя. След аварията в АЕЦ, до която се стигна на 26 април, над 115 000 души бяха спешно евакуирани от 30-километровата зона около разрушения реактор. Днес изкорубените покриви на едноетажните кирпичени къщи и свирещите от вятъра изпотрошени стъкла на прозорците, напомнят на сцени от филм на ужасите. Хората са напуснали тези места преди 30 години, но животът продължава: буйната растителност е унищожила пътищата и тротоарите, а полудивите кучета вече не се различават от вълците.

"Щастлив съм, че се върнах"

На прозореца на неотдавна боядисана къща виси надпис "Стопанинът живее тук!". Но 78-годишният Евгений Маркевич, с когото разговаряме, ни уверява, че къщата е необитаема. "Вътре няма никой. Внуците на собственика идват веднъж в месеца от Киев, за да наглеждат имота. Но тук не живее никой", казва той. От 30 години Евгений Маркевич се е "самонастанил" в чернобилската зона. "Самонастанилите се" са хора, които всъщност не трябва да са тук. Те са временно пребиваващи - вече от 30 години насам.

"На практика ние сме извън закона. В началото се обиждахме, когато ни наричаха "самонастанили се". Но вече свикнахме. Та ние сме си местни жители", казва той. Евгений Маркевич е бил учител в чернобилско училище и добре помни деня на аварията. Заедно с учениците си бил на път към совхоза, за да подготвят засаждането на картофите. Казва, че видели дим над електроцентралата, но не му обърнали особено внимание, защото там често горяло по нещо. Няколко дни по-късно започнала евакуацията.

"Мен баче ме теглеше насам. Исках да видя какво става в родния ми изоставен град. Исках да си нагледам къщата", споделя той. Още през лятото на 1986 година зоната около АЕЦ е обявена за забранена зона. Никой няма право да влиза там без специално разрешително. Маркевич казва, че случайността му помогнала. "Пристигнах от Киев до Припят с корабче. А на брега ме посрещнаха милиционери. Сред тях имаше и един мой стар познат. Казах му защо съм пристигнал. Тогава той си свали униформата и фуражката и каза: "Хайде, влизай!". Така за първи път след евакуацията попаднах в Чернобил ", спомня си Евгений Макревич. Той разказва, че тогава по улиците видял войници, които поливали с някакъв разтвор покривите на къщите и отбелязвали с тебешир по стените нивото на радиация. Маркевич пренощувал в дома си и на другата сутрин заминал. По-късно се върнал завинаги. "Започнах работа в дозиметричния контрол. Бях готов да върша всякаква работа, само и само да остана в Чернобил", казва той.

Днес Евгений Маркевич е пенсионер. Заедно с жена си отглежда плодове и зеленчуци в малката си градинка, помага на съседите, внимателно следи политическата ситуация в страната и не забравя хобито си - риболова. "И до ден днешен съм щастлив, че направих този избор", признава той в края на разговора ни.

Евгений Маркевич също се е завърнал в къщата си в Чернобил

Евгений Маркевич

"Преживяваме както можем"

Днес в забранената зона около електроцентралата живеят около 180 души. 80 от тях в Чернобил, а другите в околните села. Село Куповатое е отдалечено на 47 километра от авариралия реактор. Тук живеят 16 души. В двора на малка дървена къща двама души подреждат дърва. Виктор Павлович Чаусов и съпругата му Мария също са се завърнали тайно в дома си след евакуацията. Мария е била доячка в местния краварник, а Виктор е бил строителен работник. Вода си носят от близкия кладенец. Един път в месеца пощальонът им носи пенсиите, а хляб и други продукти пристигат 2-3 пъти месечно с подвижен магазин. "Нямаме деца, затова и никой не ни идва на гости. Преживяваме сами. Както можем", казва Мария. Виктор споделя, че по-рано имали телевизор и следели новините. Той обаче се развалил и двамата сега знаят само, че в Киев имало революция и бил избран нов президент.

Виктор Чаусов също добре помни деня на аварията и евакуацията. "Подгониха хората като животни. Първоначално ни настаниха за три месеца в лагер в съседен район. А по-късно на някои започнаха да раздават жилища. Дадоха ни едностаен апартамент със завеси вместо врати. В такива жилища настаняваха по няколко семейства. В стаята имаше само един диван и другите спяха на пода на дюшеци", разказва той. Затова семейството решава да се завърне в родното село. "Вече сме стари. Работата не ни спори, но все пак отглеждаме краставици, картофи, домати. Понякога ходим на гости у съседите. Гледаме да се поддържаме един друг", добавя съпругата му.

"Ей така живее баба ви"

На съседната улица живее Мария Прокопиевна. Тя има малка къща с овощна градина. Наоколо има и няколко селскостопански постройки. На стената в стаята ѝ виси икона, а наколо са разпръснати гоблени. "Още като млада съм ги бродирала", казва домакинята. Като си помисли за дните на евакуацията, започва да плаче. "След аварията ни изкараха оттук. Казаваха, че е временно, само за няколко дни. А ние тогава се подготвяхме за Великден. Бяхме заклали агне, бяхме изпекли козунаци. Нищо не знаехме за аварията. Не мога да ви опиша какво сме преживели", казва тя.

Предложили ѝ малко жилище, в което искали да настанят няколко семейства. Мария си събрала багажа и се завърнала в родната си къща. "Тази къща съм я строила сама. Всяка една дъска е минала през ръцете ми", споделя тя. Мария Прокопиевна има две деца и няколко внуци, които я навестяват уикендите. Казва, че тези 30 години са минали много бързо и сега вече е привикнала с всичко. "Само апетит нямам, а иначе имам всичко", казва тя и показва бурканите с домати, кисели краставички и компотите. "Бях чула разбира се, че не бива да отглеждаме плодове и зеленчуци. Но тук измериха радиацията и казаха, че е в допустимите норми", продължава тя. Сега очаква с нетърпение Великден. Заедно със сестра си, която живее в съседното село, ще ходи на църковна служба в Чернобил. Мария има още няколко приятелки в селото. Понякога се събира вечерно време с тях, за да убие времето. "Ей така живее баба ви!", казва тя с усмивка.

Редакцията препоръчва

Подобно съдържание

Реклама