Бягството на обречените | Начало | DW | 05.01.2014
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Бягството на обречените

Да скочиш от движещ се влак е равносилно на самоубийство. Но за много от депортираните евреи това е била единствената възможност да избегнат още по-ужасния край в лагерите на смъртта.

Тази неизследвана глава от Холокоста е проучила германската историчка Таня фон Франзеки. Тя е проследила съдбата на стотици депортирани евреи от Западна Европа, анализирала е безброй информации и е разговаряла с много свидетели на онези събития. "На този вид бягство са се решавали предимно хора, които са разчитали на някаква помощ. Това са главно хора с връзки, задържани по политически причини или активисти на лявоционистки, социалистически или комунистически еврейски организации", посочва Франзеки.

Хората от СС са предвиждали опасността от бягство по време на депортациите. Тяхното оръжие срещу това са били заплахите: "Преди да бъдат качени във вагоните, на депортираните е било казвано, че в края на пътуването ще бъдат преброявани и ако се окаже, че някой липсва, всички останали ще бъдат разстрелвани", казва авторката пред Дойчландрадио. Тази заплаха е била много ефикасно средство - хората са се страхували за живота си. Освен това е водела до остри конфликти, когато решените на бягство започвали с подръчни вещи да дълбаят стените на вагоните, разказва Франзеки.

"Не ме оставяй сама!"

Заплахата с разстрел е била тактика на нацистите за настройване на хората един срещу друг. За мъчителната вътрешна драма, която изживява, разказва Ролф Шмиц, избягал със семейството си от Германия в Белгия, където на 15 януари 1943 г. са заловени със съпругата си и качени на композициите за Аушвиц. Шмиц бил решен на всяка цена да избяга от влака: "Не исках да скоча, преди да съм се убедил, че жена ми ще ме последва. Тя обаче беше скована от страх. През цялата нощ си мислех за нашия 8-годишен брак, за трите ни деца, които бяхме скрили в манастир в Белгия. Непременно исках да ги видя отново. Така реших да не се отказвам. Когато жена ми усети, че съм решил твърдо, ме хвана за крака и каза: "Не ме оставяй сама!" Аз ѝ отговорих, че трябва да ме последва, но тя отказа. Тогава реших да скоча сам."

Auschwitz-Birkenau 1944 Ankunft Juden

Аушвиц-Биркенау, архивна снимка

"Защо не скочих?"

Бягството от движещ се влак е било изключително опасно. За това свидетелства разказът на Вили Берлер, опитал се да скочи от влаковата композиция на път за газовите камери на 19 април 1943 година: "Пред мен скочи едно момче, което се заклещи между двата вагона и главата му беше премазана между буферите. Беше ужасна гледка, прилоша ми. Не исках да рискувам живота си и се върнах обратно".

Берлер има късмет - оцелява след 2 години, прекарани в Аушвиц. По-късно споделя, че ако е знаел какво точно го очаква в лагера на смъртта, е щял да скочи въпреки всичките си страхове. "Безброй пъти в лагера съм съжалявал за това, че се уплаших да скоча", признава той.

Дълго време никой не се занимава с тази глава от историята на депортациите. Оцелелите в Холокоста са избягвали да разказват такива истории, а от друга страна подобни отчаяни постъпки не са се вписвали в представата за беззащитните еврейски жертви: "Тези бягства от вагоните на смъртта са част от еврейската съпротива. Известна тъмна сянка върху нея хвърля обаче фактът, че е съществувала моралната дилема да заплатиш с живота си за постъпките на другите, казва в заключение Таня фон Франзеки.

Редакцията препоръчва