България и травмата от Балканските войни | Новини и анализи от България | DW | 08.11.2013
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

България и травмата от Балканските войни

Балканската и Междусъюзническата война са тежка травма за българите. За тях последиците са катастрофални. Нещо повече дори: тези войни и до днес оставят своя отпечатък върху междусъседските отношения на Балканите.

Какво е мястото на Балканската и Междусъюзническата война в общоевропейската история? 100 години след тези мъчителни за България събития мнозина историци се опитват да осмислят случилото се и да го поставят в глобален контекст. Защото, както пише вестник „Файненшъл таймс”, тъкмо двете Балкански войни убедили политиците, генералите и европейските общества като цяло, че голямата война става неизбежна.

Преобладаващото мнение гласи, че младите балкански държави носят еднаква отговорност и еднаква вина за кръвопролитията през 1912-1913 година. Мнозина външни наблюдатели са убедени и в друго: и досега балканските нации не са преодолели изцяло тогавашните си нагласи. Дубравка Стоянович от Университета в Белград твърди в тази връзка следното: „Почти всички народи в Югоизточна Европа исторически се изживяват като нечия жертва. И което е още по-важно: като жертва на повечето съседни страни. В учебниците се създава впечатлението, че повечето съседи имат и териториални претенции към земите, които съответната нация смята за „свои”, понеже „винаги е било така”. Подобна интерпретация на миналото води до три отрицателни последици. Първо, създава погрешното впечатление, че само собствената нация е „историческа жертва”, а оттук се поражда и едно нереалистично самосъзнание. Второ, събужда неоснователен страх от повечето съседи. Този страх се поддържа от учебникарските описания на брутални престъпления, извършени от съседите, които пък водят до омраза, агресии и реваншизъм. И трето, насърчава опасното и напълно погрешно схващане, че взаимоотношенията между нациите и техните „исторически характеристики” никога не се променят и се въртят в порочен кръг. Това е авторитарна концепция за философията на историята - и непресъхващ извор на импулси за всяко ксенофобско общество”, посочва Стоянович.

Между истината и измислицата

Германският вестник „Ди Цайт” припомня на свой ред повърхностната реакция на европейските медии след избухването на Балканската война:

„На Балканите Просвещението изобщо не е настъпило, там продължава да цари диво варварство”, пише навремето берлинският вестник „Фосише Цайтунг” по повод Балканската и Междусъюзническата война. По това време германските вестници са пълни с шокиращи истории от военния фронт. Но дали те отговарят на действителността? Дали наистина Междусъюзническата война е разкрила пред света „безчовечността на българите, която ще остане като позорно петно за целия ХХ-ти век”, както пише „Нойе Пройсише Цайтунг”?

1. Balkankrieg 1912/13

Октомври 1912 година: български офицери на бойното поле след превземането на турския форт Айджиолу

Берлинският историк Флориан Кайзингер смята, че въпросните публикации се движат по ръба между истината и измислицата, защото тогавашните журналисти често и с удоволствие дават воля на фантазията си. Неговият колега Волфганг Хьопкен също твърди, че в сравнение с чудовищния ад на Първата световна война двете Балкански войни са едва ли не безобидни: сражават се малки и зле въоръжени армии, войните са кратки, няма индустриално избиване на хора. Може би тъкмо поради това в останалата част от континента не помнят тези две войни. Когато днес учените ги коментират, изводът им не се отличава много от този на Комисията "Карнеги" отпреди стотина години: всички участници носят еднаква вина за военните зверства, пише "Ди Цайт" и припомня хронологията:

Преди 100 години Османската империя владее голяма част от Югоизточна Европа - Македония, Албания, части от Сърбия, България и Гърция. Историкът Михаел Шварц припомня, че успоредно с отслабването на империята в края на ХIХ-ти век, в региона се натрупва взривоопасен националистически потенциал. Според националистите, тамошните хора не бива повече да живеят в многонационалния „зандан на народите”, а трябва да си създадат собствени национални държави, по възможност ясно разграничени една от друга. В резултат за по-малко от 100 години от Османската империя се отделят Гърция, Сърбия, Румъния, Черна гора, България, а през 1912 година и Албания. През следващите години този процес продължава, като е съпътстван от насилия. Първо избухват Балканската и Междусъюзническата война, после идва Първата световна, а накрая - Гръцко-турската война и етническите прочиствания. Тези войни притежават една обща характеристика: така нареченото „национално освобождение” се налага с цената на касапници и прокуждания. Цивилното население е подложено на избивания, цели селища са опожарени и разграбени. Етническите прочиствания на Балканите не са просто взрив на някаква архаична омраза, а добре премислена стратегия, твърди британският историк Марк Мазоуър: "Те показват, че националистите са принудени да използват насилие, за да разбият едно общество, което инак е било склонно да игнорира класовите и етническите различия".

Ябълката на раздора: Македония

По-нататък "Ди Цайт" пише: "През октомври 1912 година коалицията България, Сърбия, Черна гора и Гърция, подпомагана от Русия, напада Османската империя. Целта е да се завоюват последните османски територии в Европа. Войната на няколко фронта е непосилна за султана, чиито войски след няколко седмици са принудени да отстъпят. Още през ноември гръцките войници превземат стратегическото пристанище Солун. Сърбите и черногорците пък взимат Косово - регион, който според националното им самосъзнание е сърцевината на средновековното им кралство. Българските войски напредват през Тракия, спират ги чак край стените на Истанбул. В продължение на два месеца европейските велики сили не предприемат нищо, защото интересите на отделните държави пречат да се заеме обща позиция. Накрая все пак се стига до примирие - и до Лондонския мирен договор от месец май 1913 година, в резултат от който Османската империя губи всички свои европейски територии.

Balkan Krieg 1912 Belagerung Adrianopel Bulgarien Truppe

Кадър от обсадата на Одрин

Малко след това обаче победителите се изпокарват. България не е доволна, защото смята, че разпределението на териториите е в нейна вреда. Ябълката на раздора е Македония. Солун е в гръцки ръце, Сърбия държи голяма част от севера и северозапада с такива градове като Скопие, Битоля и Охрид. Българите не са постигнали и главната си цел: „освобождаването” на Константинопол. Сърбия отказва да предаде на България част от завоюваните територии и се съюзява с Гърция - а това вече предвещава нова буря. На 29 юни 1913 година България напада доскорошните си съюзници, за да си върне Македония. Цар Фердинанд обаче очевидно е надценил силата на своята армия, която още не може да се съвземе от тежките загуби през Балканската война. Атаката скоро започва да буксува, а освен това на страната на Гърция и Сърбия застават Румъния и Османската империя.

Последиците за България са катастрофални. Румънски войски поемат към София, а османските им съюзници превземат Одрин. В Букурещкия мирен договор България се отказва от повечето македонски територии за сметка на Гърция и Сърбия и дори отстъпва на Румъния част от Добруджа. Няколко седмици по-късно с Договора от Константинопол България връща на Османската империя и част от Източна Тракия заедно с град Одрин. Този договор всъщност е и първото споразумение за размяна на население, което засяга по около 50 хиляди българи и турци. Впрочем, повечето от тези хора са напуснали родните си места още по време на войните, така че споразумението има за цел просто да узакони това етническо прочистване и конфискуването на имуществото, изоставено от бежанците”, пише "Ди Цайт".

Редакцията препоръчва

Реклама