България днес: изолирана и без истински приятели. Факт. | Новини и анализи от България | DW | 02.04.2021
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

България днес: изолирана и без истински приятели. Факт.

За да възникне България на картата на света не е достатъчно да измисляме туристическо лого с розички и плажни чадъри. Държавите трупат престиж и приятелства, когато се ангажират с морални каузи, припомня Ивайло Дичев.

След една рекордно скучна предизборна кампания, целяща явно да отблъсне избирателя от урните, хайде да поразсъждаваме за бъдещето. Да оставим вътрешния разпад, да се погледнем отвън.

България е изолирана

Най-сериозният проблем на България е печалната ѝ изолация – и не само заради скорошната резолюция на Европарламента или острите критики откъм Америка. Не знам дали си давате сметка, че ние нямаме нито един истински приятел в ЕС. По времето на Желю Желев се правехме на франкофони, за да се сближим с французите, ама май вече няма кой да вярва. Националистите припомнят военните съюзи с германците през 20-и век, за тях обаче подобни спомени не са от най-приятните и ефектът е обратен на очаквания. Гърците не обичаме, защото ни експлоатират; румънците презираме, защото са като нас, ама по-добре; за Вишеградската група не сме достатъчно антиевропейски.

Редакцията препоръчва

Провалите ни в борбата срещу пакета мобилност, за привличане на чуждестранни инвестиции или в шантажа на Северна Македония красноречиво говорят за статута ни на аутсайдери. Въздишахме за това, че европейски агенции ни подминават, утре може да страдаме за евромилиардите от Фонда за възстановяване. Не ни питат, не се сещат за нас, пък и ние не се знае какво точно искаме.

За да възникнем на картата не е достатъчно да измисляме туристически лога с розички и плажни чадъри. Както в междучовешките отношения: държавите трупат престиж и приятелства, когато се ангажират с морални каузи. Спомнете си как брутално отказахме да проявим солидарност във времето на бежанската криза. За разлика от комшиите гърци, които проявиха хуманност и затвърдиха образа си на европейци - един ресурс, който за тях е много по-важен от узото и калмарите. Избягваме да заемаме ясна позиция по путиновия режим в Русия – за разлика от също така бедните балтийски страни, които днес са по-близо до Брюксел и Вашингтон, въпреки историята си. Дори когато го направим, все изглежда, че ни натискат американците или че управляващите играят предизборен театър, както стана при последния шпионски скандал. Няма ни нито във втвърдяващия се атлантически фронт, нито в задаващата се европейска отбранителна стратегия – вероятно си мислим, че сме се откупили с нелепата сделка за F-16, наредена от Тръмп. Впрочем къде сме в растящия конфликт между САЩ и Китай, знаем ли изобщо кои са уйгурите и какво се случва с човешките им права? 

Това може България, но е нереалистично

Но да оставим голямата политика - нито ще сме мост към Русия, нито портиер на Турция, защото сме твърде малки, а тези стари империи си имат по-преки пътища за общуване със Запада. С какво бихме могли да покажем, че споделяме ценностите на европейската цивилизация?

Зелената сделка ни дава прекрасна възможност да намерим място на световната сцена, прескачайки цял един етап на индустриално развитие, в което сме поизостанали. „Зелено“ значи не просто да се откажем от въглеродните емисии, но и да заложим на един нов тип качество на живота – по-прост, по-спокоен, по-смислен. Умни градове, доставки с дронове, младежи, които работят за далечни дигитални гиганти сред девствена природа.

България, освен че има чудесен умерен климат, е сред най-рядко населените южноевропейски страни, което от една страна е тъжно, от друга обаче може да се превърне в предимство. Представяте ли си милиардите, които ще потекат към нас, да се изразходват за събаряне на блоковете, с които е осеяно Черноморието, за премахване на бутафорните туристически атракции, за регенериране на дюни, гори, биологически видове?

Не, аз не си го представям. Защото Зелените у нас са с под 1 процент подкрепа и дори ако добавим към тях наскоро позеленялото ДПС (с което сега всички враждуват по други причини), пак няма да се събере критична маса за постигане на обрата. Хората се чувстват бедни и смятат, че екологията е не ресурс и възможност за развитие, а несправедливост, която ни налагат едни лоши чичковци от Брюксел, както докторът ни налага да правим диета, когато сме най-гладни. Усещането за ценността на природата идва едва когато си я загубил, а у нас още си мечтаем за заводи и димящи комини. Накратко: не търсете в България същото еко-съзнание, каквото има в една Германия, например. Тъжно, но факт.

Още пропуснати шансове за поява на европейската карта

Не чух и предизборни дебати за климатичните промени, които вече определено усещаме - все повече суша, все повече наводнения. Страна, която разчита на селско стопанство, би трябвало да има план за това какво ще сади, как ще напоява. За много туристически дейци пък цялото затопляне е една конспирация на конкурентите, които искат да ни отнемат бизнеса. Затова сечи, строй хотели, пръскай изкуствен сняг…!

Ивайло Дичев

Ивайло Дичев

Важна роля в Европа можехме да играем като мотор в интеграцията на Западните Балкани – беше си я избрал г-н Борисов и му се възхищаваха както у нас, така и навън. Подходящи за тази роля ни правеше не само централното ни положение на полуострова, но и надеждата, че му познаваме бакиите и отвътре ще можем да намерим сили да ги изметем. И какво стана? Уплашен, че ще падне от власт и че ще го разследват за злоупотреби, премиерът заряза Балканите и се вкопчи в креслото си. И под натиска на патериците си блокира не само Северна Македония, но и Албания, и региона, за чието приемане тъкмо се бяха кандърдисали западните ни партньори. България потъна в черната дупка на собствения си егоизъм, прости се - може би завинаги - с ролята си на балкански лидер. Защото да си лидер, означава да си щедър, да разбираш другите, да даваш, не само да взимаш. С една дума изчезнахме и от тази карта.

Не говоря просто за естетика и образи, а за неспособността ни да концентрираме усилията си в една посока. Дали не е по-перспективно да намерим специфичната си роля вътре в НАТО и да станем най-добри в едно нещо, наместо да се мъчим да покрием всичките видове въоръжение? Вземете икономиката – какво е онова, в което сме най-добри, поне една марка, едно производство? Или от моята сфера – университетите, науката. Има ли сила, която да насочи усилията в една област, където да постигнем световни успехи?

А пък после се сърдим...

Ами не, всеки иска и неговото, в резултат на което правим по малко от всичко и накрая нищо. А после се сърдим, че никой не е чувал за нас. Дано в края на тази година, като дойдат пак избори, поне да поговорим – не за обезсмислената бюрократична дума „приоритети“, а за това накъде искаме да вървим.

* Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.