България в часа на Ердоган | Новини и анализи от България | DW | 19.07.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

България в часа на Ердоган

От години наблюдаваме едно тревожно развитие: как в Турция се руши светският модел на управление. И как реагира София? Така, сякаш не става дума за съседна страна. Така, сякаш там не живеят хиляди българи. Защо ли?

Коментар на Татяна Ваксберг:

От всичко, което стана в Турция през последните дни, за България има само един плюс: нейната южна съседка стана по-предсказуема. Друг е въпросът дали страната може да се чувства сигурна, ако съседства с предвидимо усилваща се диктатура, гарантирана ислямизация, а освен това и със силна армия, която ще подкрепя всичко това. Да не говорим, че има и по-голям проблем: в България има интерпретационна криза на почти всички понятия, около които се гради съвременната турска политика.

Какво беше едноличната власт?

Онова, което триумфира от уикенда насам в Турция, е перспективата за еднолично управление на страната. Пътеката, която Ердоган постила в изтеклите 14 години власт, неизменно укрепва властта му чрез редуване на кризи – от всяка следваща той излиза с по един или с по няколко опонента по-малко. И с по-малко препятствия в рамките на конституционно определените власти. Превратът срещу Ердоган от последния уикенд приключи с негова победа и със зрелищно унищожаване и унижаване - вече не на отделни хора, а на цели институции: на съдебната власт - с уволнените близо 3000 магистрати, на армията - с около 3000 уволнени военни, в това число и една четвърт от генералитета, както и на полицията - с нейните около 9000 уволнени служители.

Но това е само върхът на един айсберг, който консолидира ледовете от повече от десетилетие. По време на тази подготовка София коментира всичко това горе-долу така: Ердоган става все по-силен. Семпъл извод, базиран на оскъдни факти, които извънредно рядко се коментират в публичното пространство. Сякаш не става дума за съседна страна, в която живеят десетки хиляди български граждани.

Стъпките, които Ердоган предприе за постигане на еднолична власт в Турция, биха могли да се използват за учебникарски пример и предупредителен сигнал във всяка демокрация – стига да е предоставено знание за скритите вратички, по които може да мине един стремеж към авторитаризма. В България това знание присъства доста пестеливо. Може би заради традиционната липса на любопитство към околния свят. Или заради това, че самата България така и не разчлени публично и не анализира всичките елементи на едноличния режим на Тодор Живков. А може би и заради подозрителното сходство между проявите на властта в Турция и в днешна България.

Татяна Ваксберг

Татяна Ваксберг

"Ние, Владетелят"

Премиерът Борисов си служи с език, който донякъде наподобява този на Ердоган: той говори за себе си в трето лице ("Борисов им бил виновен"), а за колегите си – като за собственост ("министрите ми"), за държавния бюджет – като за персонална заплата, изкарана с пот на чело ("свършиха ми парите"), а за резултатите от дългогодишна трудова дейност за нуждите на обществото – като за персонално зачислена играчка ("нема да ми чупите мантинелите").

Ердоган няма нищо общо с клоунадата, която прозира зад тези български цитати, но механизмите за налагане на единоначалието в политиката не са никак различни. "Искат да се избавят от Ердоган", казва той за себе си в трето лице. А преди две години ползваше дори и първо лице множествено число, по подобие на Краля Слънце: "Някои казват: "уважаеми наш министър-председателю, би било по-добре да не ходите в Германия. Не ходете там". Само че ние ще отидем там." (цитатът е по вестник "Хюриет")

Светскостта като принцип

Онова, което се руши пред очите ни в съседна Турция, е светският модел на управление – процес, който протича от повече от десет години насам въпреки гарантираното от конституцията разделение на църквата от държавата. Той включва поправки в Наказателния кодекс, използвани за криминализиране на богохулството, съдебни дела, свързани с това, подновеното – след десетилетия забрана – разрешение да се носят забрадки в държавните и обществените институции, както и редица други прояви, в които религията добива осезаемо присъствие в публичния живот.

В целия този процес българската публичност предпочита да отчете като проблем ислямизацията, но не и антисекуларизма като такъв. Бедите се приписват на конкретната религия, но не и на мястото, което самата държава отрежда на религията в собственото си конструиране. За много българи думата "светскост" има характеристиките на ценност само при положение, че се отнася до правило, владеещо мюсюлманския свят – светскостта е "добра" само ако е наложена на ислямските държави и ако има за цел да ограничава именно онази религия, която е най-разпространена в тях. Тя сякаш губи чара си, ако се изисква в страни с предимно християнско вероизповедание.

Този проблем кореспондира с прогресивния отказ от светскост вътре в самата България. Българският парламент не вижда проблем в това, че министрите полагат клетви пред църковните власти, българските училища все по-активно преподават религия, прикривайки предмета като свободно избираем, а българските медии все по-често представят нуждата от християнска религиозност като един от отговорите на засилващия се политически ислям.

Каквито и да са причините за понятийната криза, факт е, че българското общество борави превратно или дори не борави въобще с двете основни понятия, около които се въртят събитията в Турция – светскост и еднолична власт. Проблем, който рискува да превърне близкия съсед в един далечен непознат.

Редакцията препоръчва

Реклама